Рев, луди танци и буркан Нутела

В един от разказите в сборника на Велина Минкова „Бразилски храст“ харизматичен грозник разбива сърцето на героинята й, която има доста общо със самата авторка – популярна фигура в софийския живот от 90-те години, It girl от „Кравай“, рок сошалите, преди да отиде да учи в Калифорнийския университет, преди да се омъжи за французин и да заживее в Париж, преди да роди две деца, преди да напише романа „Доклад на зелената амеба за химическия молив“, който вече е издаден и на френски със заглавието „Великият вожд трябва да дойде да ни види“.

Какво е бразилски храст?

Бразилският храст е интимна прическа. Описала съм я в едноименния разказ. По някакъв начин ми прилича на осъвременен вариант на L'origine du monde („Произходът на света“, или на живота) на Гюстав Курбе, творба отпреди повече от 150 години. Тенденциите в интимните прически винаги са ме вълнували. 

В книгата се сблъскваме с особени парижки създания – хората бобо. Има ли разлика между боботата и англо-саксонските хипстъри?

Толкова си приличат, че днес ми е трудно да ги различа. Много са интересни самите названия. „Бобо“ или „буржоа бохем“ е израз, измислен от Дейвид Брукс, американски журналист, като определение на една зараждаща се прослойка в началото на новото хилядолетие. Социостил на артистични граждани в САЩ, който влюбените във всичко французи поглъщат жадно, дори името им лепва, нали е словосъчетание от френски думи, съкратено в абревиатурата à la française. Докато „хипстър“, англо-саксонското определение на тази култура, съществува отдавна и да си „хип“ означава да си различен и готин, интелигентен и култивиран, но и радикален, в опозиция с установените вкусове и норми.

В началото на 90-те, когато учех в Щатите, ги наблюдавах в доста начален стадий, защото беше популярно течение в някои университетски среди. Войнствено се противопоставяха на всичко мейнстрийм и излъчваха неустоим чар, натъпкани в ретроколи, от които дъни музика от 60-те, пушещи силни цигари (в Лос Анджелис всеки е сам в колата си, а пушенето беше забранено навсякъде още в онези години) и облечени сякаш в дрехите на бабите и дядовците си, с големи грозни очила с рогови рамки. Четяха Керуак, Буковски и бийт поетите. Официалната идея зад тази мода беше не само различност и преклонение пред новаторските стилове от миналото, но и противопоставяне на консуматорското общество, рециклиране с цел намаляване на въглеродния отпечатък. Имах много такива приятели и с кеф прихващах порядките им. До ден днешен например не гледам телевизия, дори нямам телевизор, събирам стари мебели, пия екзотични чайове, гледам „чуждестранни“ филми по малките кина и винаги нося по някоя vintage дреха. До ретрокола така и не стигнах, защото се оказаха много скъпи за поддръжка и горят много бензин. Французите са довели този хипстърски стил до съвършенство в Париж, като се наричат „бобо“ и с елегантна демагогия се превръщат в консуматори на всичко, което е в унисон с техния винтидж стил, вече серийно марково производство. Доста томове се изписаха за бобота и хипстъри от двете страни на Атлантика, не винаги ласкави. Смесват прослойки на обществото и социалните дебати около тях винаги текат, както е било със слоун рейнджърите в Лондон през осемдесетте, за които пиша в един друг разказ от сборника, „Гласове“, които са хем подобни, хем много различни. Така е било винаги със субкултурите, които се превръщат в модна вълна. Аз обаче не преставам да се дивя пред хипстърите и боботата, които днес работят професии, свързани с високи технологии в изкуството, киното, модата, измислят все нови и нови неща, като съхраняват културата на отминалите десетилетия, надграждат. Задават тенденциите, защото моментално се отдръпват от всичко, което поема по широкия мейнстрийм, и продължават да излъчват гъзарска готиност, винаги изпълнена с новости. Именно затова парижките бобота са основни действащи лица в разказа „Бразилски храст“.

Пишеш за парижки феминистки, които се наричат Баби Яги. Как изглеждат френските феминистки на фона на американските си колежки? Имаше френско-американски търкания покрай #MeToo и едно изказване на Катрин Деньов. 

О, Баби Ягите са невероятни. Колко ли трябва да е стабилна себеоценката на такива жени, минали пенсионна възраст, за да нарекат себе си Баби Яги! Като млади са били красиви, артистични и бойни. Всъщност и в старостта си са такива. Къщата на Баби Ягите наистина съществува в предградията на Париж, в нея живеят и жени, чиито имена са сред подписалите манифеста на 343-те жени или „курви“ в началото на 70-те, деклариращи, че са правили аборт. Целта на манифеста (написан от Симон дьо Бовоар, където, за мое удивление, са и подписите на френската ми свекърва и сестра й) е била жените да получат правото на аборт и съответно да разполагат със собствените си тела и живот. Борбата им е била вдъхновена от техните посестрими от втората вълна американски феминизъм, от 60-те, който наред с настояване за много други права за равенство пледира и за сексуално такова. Домакините, тогава и те млади и красиви, излизат от кухните и публично махат и горят сутиените си. И тъй като „феминизъм“ и „сутиен“ поначало са френски концепции, французойките подхващат още по-яростно борбата. Френските и американските феминистки винаги са били взаимно свързани, но при французойките, както и при французите изобщо, нещата винаги са били по-умерени, подходът им винаги е интелектуален, с философска подплата. А и самоуважението на французойките е удивително, това ги прави много силни и респектиращи жени. Името на Катрин Деньов също е в списъка на 343-те. Но тя захапа американския подход към #MeToo заради това, че се беше превърнал в лов на вещици, или вещери в случая, доведен до неконтролируеми крайности и предизвикващ омраза. Нещата са винаги много сложни и оплетени, дефинициите са хем разтегливи, хем приклещващи. Ужасно е, че обект на сексуален тормоз най-често са по-младите, или все още нереализирали се жени. Сексуалният тормоз е нещо толкова зловещо грозно и оскърбително, че нищо и никой на света не бива дори да се осмелява да го омаловажава или оправдава.

Ти живееш в Париж от доста време. А преди това и по други места по света. Сега ще ти приложа футболния тест за лоялност – ако играят България и Франция, за кого ще викаш. Надявам се не за Щатите... 

Хаха! Добре че не гледам футбол! Щях наравно да хваля и критикувам и България, и Щатите, и Франция... И трите страни съм прекарала дълги години и те до такава степен са се превърнали в част от мен, че сякаш мозъкът ми е разграфен на три равни части, като емблемата на мерцедес.

Според критиците в книгата ти има фина еротика. На мен ми се струва по-скоро леко иронична.

Винаги съм имала афинитет към еротиката, още в детската градина бях влюбена в едно много лошо момче от групата и всяка комуникация между нас ми се струваше силно еротична. Може би затова се получава леко иронично, защото еротиката отваря фантазията за екстаз и създава еуфория, която погледната отстрани, е доста забавна... Дали е фина еротиката в разказите ми не знам, аз просто я описвам като неотлъчна част от нашия мир, който непрестанно е навсякъде около нас. Не помня някога да съм изпитвала срам. Винаги е било важно за мен да се изразявам в прав текст, двусмислицата си е в самите думи. Като „член“ например.

В разказите ти има описани любовни разочарования. През последните години хората много им се страхуват. Нещо в тяхна защита, на любовните разочарования де?

Мисля, че драмата на разбитото сърце ни плаши откакто свят светува. Явно винаги е боляло и ще боли, сякаш се случва за първи път. Но от нас зависи да погледнем конструктивно на такава болка. Катарзисен рев, много сън, добро оправдание за вредни удоволствия като голямо Биг Мак меню, цял буркан Нутела, изяден с лъжица, луди танци по цяла нощ, безразборни флиртове... И накрая установяваме, че в целия помилащ кошмар магически сме свалили от пет до десет килограма и изглеждаме толкова добре, че новата ни любов чука на вратата, примира от възхищение и е хиляда пъти по-готина от причинителя на отминалото любовно разочарование. 

Какво би казала на децата си за любовта?

Щом се обичаме, значи си казваме всичко – внимателно, търпеливо, с обич. Дори да се скараме, ако се обичаме - ще си простим. Това е любовта. Обичайте безрезервно. Ако ви се струва, че някой не ви обича и това ви наранява, кажете чао, прав им път, крива им пътека. Мама ще направи вуду куклички по техен образ и подобие и дружно ще забиваме в тях карфици.