„Липсващото досие” нагазва в дълбоките води на най-несподелимите човешки подбуди. Но не за да ни накара да намразим някого, а за да ни принуди да го разберем. Независимо дали ще му простим.
„Знаете ли защо в Израел никой не пише криминални романи? Романи като тези на Агата Кристи или като „Момичето, което си играеше с огъня”? Обяснението е много просто. Защото в Израел такива престъпления не се случват. Няма серийни убийци, няма отвличания и почти не се срещат насилници, които нападат жените на улицата. В Израел, ако стане убийство, то най-често е работа на съседа, на чичото или на дядото, така че не е нужно провеждането на сложно разследване...”
С тези думи полицейският инспектор Авраам посреща съкрушената майка на шестнайсетгодишния ученик Офер, изчезнал безследно. По причини, които са абсолютно непроницаеми. Поне докато не стигнете до финалните страници. Да, това е един дяволски интуитивен, блестящо замислен роман, пред който стотици „класически криминалета” бледнеят. Авторът Дрор Мишани признава, че се е учил от Жорж Сименон и Патриша Хайсмит.
За инспектор Авраам работата е целият му живот. Той си остава полицай, дори когато не е на служба, и има тайно хоби: да разкрива грешните ходове, които предлагат авторите на криминални романи. Само че този на пръв поглед банален случай поставя способностите му на изпитание. В семейството и в обкръжението на Офер сякаш всички са се наговорили да премълчават или да маскират истината, принуждавайки го да се движи от една заблуда към друга. А момчето е на възрастта на собствения му син, с когото е в доста сложни отношения. Единствено учителят по литература на Офер изглежда готов да сътрудничи. По всяко време на денонощието. Което не променя факта, че поведението му е доста съмнително: „За пръв път, откакто работеше в полицията, Авраам попадаше на човек, който прави всичко по силите си само и само да стане обект на полицейско разследване. Без съмнение Зеев изпитваше потребност да изповяда нещо, което тежи на съвестта му, но Авраам така и не бе успял да разбере какво точно. Никак не беше изключено самият Авни да не го знае.”
Дрор Мишани (р. 1975 г.) дебютира на сцената на психологическия трилър именно с „Липсващото досие”, последван от „Вероятност за насилие” и „Човекът, който искаше да знае всичко”. Първите две книги от поредицата се радват на успех сред критиката и са преведени на над 15 езика. Майсторството, с което Мишани обрисува героите си, буди респект. И в крайна сметка се отплаща, защото възелът на мистерията се разплита там, където изобщо не очакваш. Силата на Мишани не е в писателските трикове, които имат за цел да те заслепят и объркат. Силата му е в неподправения реализъм и бавното, достоверно движение на фабулата към потресаващия развой. Силата му е в суровата, парлива, режеща като нож истина, която често звучи по-абсурдно от измислицата. „Липсващото досие” нагазва в дълбоките води на най-несподелимите човешки подбуди. Но не за да ни накара да намразим някого, а за да ни принуди да го разберем. Независимо дали ще му простим.
Екранизацията на режисьора Ерик Зонка напипва вярно пулса на историята, адаптира я с пренебрежими промени, колкото да овладее паралелните сюжетни линии и да се концентрира върху основните персонажи. И няма как да не е така, при положение че си ангажирал актьори от класата на Венсан Касел (за ролята на инспектор Авраам – във филма Франсоа Висконти) и Ромен Дюри (като учителя Зеев – във филма Ян Белел), от които се очаква да разгърнат потенциала си. Те го правят, особено Касел, чието плуващо в алкохолни изпарения лице е повече от експресивно.
Любопитен е фактът, че един от главните герои в „Липсващото досие” чете „На плажа Чезъл” и го определя по следния начин: „…неголям английски роман, в който се разказва за провален само за един миг живот поради неспособността да разбереш другия. Беше започнал да го чете преди няколко дни, всеки път само по няколко страници, защото неизменно го обземаше тъга. Чудно му беше как този британски автор, когото съвсем неотдавна беше открил, успява да постигне такава пестеливост на изразните средства и такава точност в детайлите?”
Този детайл отсъства от филма, но пък сценаристите са използвали умело едно писмо на Кафка до баща му. И изобщо творчеството на Кафка. Така че, ако си падате по интелигентни трилъри, в които добрата литература е отделен герой, сте длъжни да изберете този роман/филм, засягащ важни социални проблеми. Чрез хитрото редуване на гледни точки „Липсващото досие” илюстрира способността на истината да се изплъзва и поставя под въпрос представите за невинност и вина.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
