И тогава друго ми идва на ума: лобното ми място ще се превърне в туристическа забележителност, скромна и незначителна, но все пак забележителност. И тази мисъл – това откровение – ме развеселява. Тук, където съм се гърчил в предсмъртни мъки, ще бъда увековечен като част от шегата.
Малко е да се каже, че дебютният роман на Ричард Фланаган, познат у нас с „Тесният път към далечния север”, е възхитителен. „Смъртта на речния водач” (в безкомпромисния превод на Владимир Молев) е поезия на ужаса, примесен със смях. Калейдоскоп от спомени и видения на песъчинки разстояние от смъртта. Тъкмо тези „видения” придават смисъл и благородство на един тъй нищозначещ живот… Всъщност ключовото внушение на романа е манифестирано още с отлично подбраните епиграфи, цитати от Уилям Блейк и Рилке.
Това по същество е единствената смелост, която се изисква от нас: да имаме кураж за най-странното, най-чудатото и най-необяснимото, което може да ни се случи. Това, че хората в този смисъл са били страхливи, е нанесло на живота безкрайни щети… (Р. Мария Рилке)
Аборигените, европейските предци и корените на населението на австралийския остров Тасмания са голямата тема в романа, сглобен от ретроспективни кадри. Фланаган вплита драмата на тази дивна „земя на каторжници” в семейната история на 36-годишния речен водач със смесен произход Аляж Козини. (Колонизиран от англичаните в началото на 19 век, остров Тасмания е превърнат в затвор, в място за депортиране на бели престъпници, някои от които са били осъдени по доста налудничави причини, т.е. най-вероятно стават жертва на политически произвол.) Малко преди финала на едно приключение с група туристи, в което Аляж се впуска сравнително неохотно („исках да направя едно последно спускане”), салът му се прекатурва и той се оказва приклещен между живота и смъртта, някъде в края на могъщата река Франклин. От всичките му страхове този е бил най-големият – че ще загуби някой турист в Голямата вода. И тъкмо той ще го превърне в удавник.
Виденията, които го полазват, се изливат в елегантно надиплен разказ, прескачащ между минали събития и текущи усещания като: собственото му раждане (което той „наблюдава” отстрани); проблемното му съзряване и нестабилната връзка с Кута Хо - майката на неговата дъщеричка, починала в кошарката си; историята на майка му, словенката Соня, и баща му Хари, чийто произход е „позорен”; родовата му история – злочеста и доминирана от паметни фигури като лудата леля Ели и дядо му Нед Куейд, убиец и избягал затворник…
Фланаган майсторски претопява тези „видения”, за да изведе на преден план чувството за безпомощност и тревожност, закодирани в кръвта на Аляж и белязали неговото светоусещане. За младия мъж винаги е било по-удобно да не принадлежи на нищо и никого, да се носи по течението – буквално и преносно. Особено след трагедията с дъщеричката му. Но за змийското ухапване на миналото противоотрова няма - и то го застига. За да се слее с бъдещето в точката, в която му секва дъхът:
„Понякога нощем сънувам един кошмар. Насън виждам ужасяващо цвете на смъртта: тичинка от камък, венчелистчета от обагрена с кръв пяна, един човек потъва в нея, друг се издига от водата. И този другият съм аз… Виденията би трябвало да ни носят някакви отговори, нали? А аз виждам само нови и нови въпроси. Но и това не ме изненадва. Животът винаги ми се е струвал необясним, така че защо да очаквам смъртта изведнъж да се окаже разбираема?”
Разказът на героя е пронизан от бляскави парченца магически реализъм – като образа на бебето, отвлечено от морски орел, покривката за легло с петното от сълзи, което не може да се изпере, или погребението на Айлин в катедралата в Хобарт, когато Спасителят започва да кърви „съвсем наистина” пред втрещения взор на опечалените. Защото хората трябва да вярват в нещо, дори то да е прозрачна лъжа.
Тези, които после разбраха, че всъщност кръвта е резултат от недовършен ремонт на покрива, не бяха склонни да повярват в това обяснение. Поправка на покрива непосредствено преди неочакваната буря, нехайство, вследствие на което червената боя е потекла от дъжда през незапушени процепи – тази версия нямаше никакъв шанс срещу едно чудо.
Удивително е колко хищно и безотказно може да те погълне роман, който решава съдбата на главния си герой още със заглавието. И как мощно проехтяват някои всекидневни мисли, само защото се раждат в критична ситуация. Като въпроса „Има ли живот след младостта?”, например. Или като рефрена „Заминеш ли, никога няма да си свободен”. Колкото до виденията, те си отмъщават на разума, който напразно се опитва да обори усещането, че духът на умиращия в гората вижда всичко...
… че ние знаем много повече за себе си, отколкото обикновено си признаваме, като се изключат върховните мигове на истината в живота, миговете на любов и омраза, раждане и смърт. Отвъд тях животът ни е като едно дълго отдалечаване от истините, които са във всички нас, нашето минало и бъдеще, какви сме били и какви ще бъдем отново.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
