Думи за Румен Алексов (Вместо рецензия)

От години насам – нарядко, но все пак забележимо за следящите литературата ни – появяват се в прозата ни нови автори, идващи „отвън“, непричастни към писателското „общежитие“, непознали губителните страсти, надпревари, мании и борби, тегнещи – и като минало, и като настоящи делници – връз това съсловие и върху сложните в него взаимообвързаности или разделения. Ще спомена само двама, които зная отблизо: Теньо Тенев, инженер, сега бизнесмен (от т.нар. „среден“ клас), запален читател, книголюб и пътешественик, и Пламен Тушков, бивш жп работник, сега сергиен книгопродавец, коленичещ благоговейно пред Чехов, Моцарт и Ван Гог. Такива пишещи, уж пътем хванали перото, идват заредени с непосредствен живот и с непохабеното си слово блясват някак изведнъж сред филолозите писатели, мъчещи се години над „тежката“ проза, вадещи с чаена лъжичка мътилките на капризния си Аз, но припознаваеми и „усвояеми“ най-вече в собствените си затворени среди.

От тези тъкмо, от „прелетните птици“ в белетристиката е и Румен Алексов, чийто първи роман „Перфектно“ току-що издаде реномираното книгоиздателство „Колибри“. Той има зад гърба си само няколко отпечатани разказа. Дори не видя единствената си книга – почина неочаквано във върхова зрялост, изоставил химикотехнологичното поприще и отдал грижи и любов на земята, на овощарството, най-пряко криещо божествената тайна на родитбите, на природната дарственост. Идваше в редакцията на сп. „Пламък“, където работя, покрай дъщеря си Сибила Алексова, съвсем млада поетеса, бързо и категорично проявила и наложила таланта си. На два-три пъти Алексов ми даваше свои разкази, които поемах недоверчиво – казвах си, хайде сега, и той подир момичето си решил да опита в писането. Разказите му обаче бяха живи, истински. Личеше, че отдавна вкусва опиата на повествованието, без да посмява да се обяви. Подир това, пестелив на думи и някак притеснено, ми представи за мнение ръкописа на същия този роман, както и втората му част, която, надявам се, също ще види бял свят. Бях истински  изненадан. Доста време след пика на Чандлъровите криминални романи у нас сега на върха на интереса са други, по-трудни автори от разреда на Орхан Памук и Амос Оз и ето че идва един автор, който не имитира с късна дата поменатия класик в жанра, но пише като него – мъжки, свободно, нахакано някак, но и леко, със замах, със сочен, ковък език, много цветист, пренагрят, ироничен. Този чандлъровски стил и език обаче – положени тук върху нашите съвремении реалности, върху лудналия живот в неокапиталистическа България, царство сега на мутрите, на корупцията, на разрушителните страсти, на духовното сриване, бедността и обезпаметяването. Научих, че Алексов е писал, вътрешно убеден в себе си, в моженето си, след като е казвал, че реди текста си бързо, леещо се, сякаш някой отгоре му диктува. Чували сме подобни маниашки твърдения. Но неговото, уверен съм, е било плахо изпуснато, дори самоизненадващо споделяне. Посочихме, че той боязливо всъщност вървеше към литературата, че е приемал часовете на самотно писане като свещенодействено състояние, че не търсеше публичност. А романът му действително е готова, завършена „отливка“ – не можеш, както се казва, дума да откъртиш, изречение да промениш или понаместиш по-иначе.  

Следователно този роман е едно качествено криминале. В него няма на всяка втора страница престрелки, арести, убийства, насилия, потоци кръв и горящи автомобили. Няма бабаити със златни вериги на вратовете и с тесни чела. Завъртени в крими действието тук са полицейски служител, частен детектив, научни работници от висока проба, със специфични лабораторни занимания, гонещи задачи и резултати, а като такива – равнозначни на купища пари. Впрочем и това по принцип е познато в този род четива. Но нека повторим, всичко у Алексов е „обългарено“ и осъвременено вещо, вярно, „мирише“ си на баш нашенско. И от думите, и от проявите на действащите лица, от образите им дори, описани, портретувани детайлно, осезаемо от Алексов в маниера на старите класически романисти, идва това усещане за истинност, за неподправеност, за „човекопознаване“.

Накрая нека споделим и впечатлението, че Румен Алексов бе съхранил у себе си младежкото сърце, око и реакции. В писането му не личи тежестта на зрелите му 55 години. Той сякаш е още онзи студент, живял и лудувал на стреме, събирал щедро оттогава още, неосъзнато може би, „пчелния прашец“, с който сетне ще насити и оцвети малкото си белетристични творби. Неслучайно често средище на действията и събитията в романа му е Студентският град, днес синоним на денонощен динамичен живот, тайник на разновидни страсти, драми и преобърнати съдби.