Градовете са като сънищата – всичко, което е въображаемо, може да бъде сънувано, но и най-неочакваният сън е ребус, който крие или едно желание, или неговата противоположност – един страх. Подобно на сънищата градовете са изградени от желания и страхове, макар нишката на тяхното описание да е тайна, правилата им – абсурдни, перспективите – измамни, и всяко нещо у тях да крие друго.
Човек, който дълго броди из бездушни места, рано или късно изпитва желание да види град, произлязъл от въображението на Калвино. Защото всеки носи в ума си място, изцяло съставено от разлики…
Големите писатели не прощават на дарбата си. Изстискват я докрай, експериментират смело, търсят все нови и нови начини да всеобемат необхватното множество на идеите. Такъв творец е Итало Калвино. Той обладава онази дивна, неудържима, всепомитаща фантазия, необходимото благородство на духа и безмерна изследователска енергия, които го превръщат в писател космополит, в тайнствен еквилибрист, чиито ерудитски номера остават неразгадани, но неизменно пораждат удивление. Хипнотичното обяснение в любов към „Невидимите градове” е още една илюстрация на това. И стига до нас благодарение на един от българските дешифратори на Калвино, преводача Божан Христов.
– Нима трябваше да отидеш тъй далеч само за да се отърсиш от натрупалата се носталгия? – казваше Великият хан, който, напрегнато заслушан, се сепваше в хамака си, щом долавяше в разказа на Марко Поло някоя тъжна нотка. – Връщаш се от своите пътешествия с цял товар от съжаления! – възкликваше Кублай и добавяше саркастично: – Не твърде голяма печалба, нека си кажем истината, за един венециански търговец!... Признай какво пренасяш контрабандно: душевни състояния, изящество или елегии?
За Калвино всеки човешки живот е мистификация. Една малка голяма енциклопедия, случайна библиотека или съвкупност от преживявания, прочити и видения, където всичко може да бъде постоянно разбърквано и преподреждано. Същото важи за градовете. Както хората се делят на мрачни и озарени – на хора, болни от жестокост, и хора, тръгнали да сразяват самотата, страха и жестокостта, така винаги ще има мрачни и приветливи градове, били те невидими или осезаеми… Градовете на Калвино са бряг за същинската човешка природа, която не знае брегове и граници. Те са знойни, приласкаващи и морни, вечни в утопичната си неуловимост, ревниви в желанието си да приютят и последния клетник. Там чужденецът, колебаещ се между две жени, винаги среща Жената. Само там мигът е всемир, а онова, което разказваш, съвпада с онова, което преживяваш…
В едно интервю ненадминатият италиански стилист твърди, че е написал тази книга заради „любовта си към града” и в отговор на страданието, което му причиняват градовете, погубени от алчността… „Невидимите градове“ е творба със сложна композиция – състои се от филигранни поеми в проза, разпределени в 55 глави. Непосилно е да бъде предадена красотата им. Всички градове са вариации на Венеция (и носят имена на жени), всички са „разказани” на татарския хан Кублай от венецианския откривател Марко Поло, докато двамата играят шах, а димът от лулите им премрежва очите… „Ако всеки град е като партия шах, един ден, когато успея да установя правилата ѝ, ще овладея най-после и моята империя“, мечтае си Великият хан. Разговорите са измислени, но кому е потребна достоверност, когато книгата е подписана от Калвино? Мними са позоваванията на пътеписа „Пътешествията на Марко Поло”, създаден от Рустикело да Пиза в края на 13 век, защото Калвино потапя читателя в една онирична, безплътна реалност от спомени, желания, форми и символи…
Неосъщественото бъдеще е само клон от миналото – сух клон. „За да преживееш отново миналото си ли пътуваш?“ – се канеше да го попита Великият хан, но въпросът му можеше да бъде формулиран и така: „Да откриеш отново бъдещето си ли пътуваш?“. А ето отговора на Марко Поло:
– Чуждите места са негативният ни образ. Пътникът разпознава малкото, което е негово, откривайки многото, което не е имал и не ще има.
Видимите градове са всеядни. Разполагат със съдбите ни с инертно, „сляпо безразличие” и след като запокитят страстите ни в пастта на миналото, престават да се интересуват от нас, сякаш никога не сме били… Невидимите градове имат памет. Те знаят, че всяка империя е прокоба, че тържеството над вражеските монарси превръща завоевателите в наследници на разруха. Техният пулс е неразделен от нашия, от пулса на реката, чието сияние отмива сенките. От смеха на огъня, край който се раждат легенди. Всъщност, каквото и да кажем за тях, все ще сбъркаме. И все ще кажем истината…
Защото невидимият град е калейдоскопична проекция на самия себе си, среща на пространства и епохи, която се случва вътре в нас, в нашето безпричинно и чисто любознание, в нестихващата жажда да сме другаде – докато сме още тук. Да сме други, и все пак ние. Защото празно пространство, разделение и очакване – ето какво сме. Докато не вдишаме света на Калвино.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
