Голямото недоразумение

През последния месец левичарските настроения на френските интелектуалци от 60-те години станаха актуална тема у нас. За пръв път на български, тази книга разказва за тях отвътре, от гледната точка на самите французи, които са ги преживели и надживели още в средата на това бурно десетилетие, без да се ангажират с някаква институционална зависимост.

„Недоразумение в Москва” е новела от почти сто страници, добре оформена и напълно завършена през 1967, но останала непубликувана до 1992, чак след смъртта на авторката. Симон дьо Бовоар я пише за сборника разкази „Сломената жена”, но в последния момент се отказва от нея, заменяйки я с друга творба, в която включва части от първата. Това неизбежно поражда въпроса какво е причинило нейния отказ? Единственото, което можем да кажем със сигурност, е, че не става въпрос за художествени недостатъци на текста. Напротив, той е внимателно обмислен и добре композиран, прилага успешно новаторския в онзи момент похват да се редуват гледните точки на двамата главни герои, малка разтегнат в първата си половина, но пренаситен с внушенията, които търси, във втората част. Оттам нататък можем само да спекулираме. Един възможен отговор е твърде личният, автобиографичен (макар и преплетен с литературна фикция) характер на текста. Известно е, че от средата на 50-те до средата на 60-те години Симон дьо Бовоар и нейният дългогодишен партньор Жан-Пол Сартр правят поредица от посещения в комунистическите страни: Китай, СССР, Куба… Сюжетът на новелата започва тъкмо оттам: Никол и Андре, отдавна омъжена двойка от пенсионирани учители, пристигат в Москва за ваканция и разходки по съветските градове с Маша, 30-годишната дъщеря на Андре от бързо приключил ранен брак. Първата половина на разказа е равномерна и дори монотонна – точно защото внушава ритъма на добре устроения и търпеливо шлифован живот, който са водили Никол и Андре. После се случва едно недоразумение: дребно наглед, незначително върху фона на големите конфликти, които са преживели, но в „правилния“ момент; то става симптом на поредица от натрупани недоразумения и страхове в психиката на двамата застаряващи хора. Героите са около средата на 60-те си години, авторката по същото време се приближава към края на 50-те, но разликата добре изразява вече изпълзелия страх пред близката старост. През 1970 г. тя ще го пребори по единствено възможния за един писател начин – като създава дългото есе „Остаряването“, в което разсъждава върху упадъка на тялото и душата, придружаващи старостта. Дьо Бовоар ще стигне дотам, че ще предложи право на избор за всяка 60-годишна жена: иска ли да живее повече? Изказвайки най-страшното, тя очевидно го преодолява, защото продължава да живее до 1986, когато умира не толкова от старост, колкото от пневмония. В „Недоразумението”обаче е нарисувано угнетителното начало на първите страхове, недоразуменията със собственото тяло – познато, но и неразпознаваемо в безразличните погледи на случайни мъже. Историята е разказана просто и стегнато, без обичайните уклони към словоохотлива разсъдъчност и малко снобизъм в големи романи като „Мандарините”. Дребното сюжетно недоразумение се превръща в голяма и разнослойна метафора. Недоразумение, от една страна, е бракът, изобщо идеята, че двама души могат да се сраснат така, че да заприличат на сиамски близнаци. В по-широк план то представлява невъзможност мъжът и жената да се разбират истински и напълно дори при голямо желание. Психиката на всеки от тях е непреводима на езика на другия; разказът чудесно показва тези моменти на незасрещане, които изглеждат невидими, но имат способността да се натрупват до сериозна криза. Старостта също е недоразумение: тя ограбва удоволствията на тялото, радостта от вълненията, трепета на откривателството, чувството, че животът е приключение. Разминаването се случва и в политически план. Увлечението по комунизма, ентусиазмът на левичарството също се оказват преживявания, които приключват с края на младостта. Никол и Андре виждат един непознат по-рано, чужд, неразбираемо бюрократичен, неприветлив Съветски съюз.

И най-накрая, достойно за своята епоха и за съжителството с емблематичен писател на екзистенциализма като философия и литературна практика, дьо Бовоар подсказва горния праг на метафората: целият човешки живот не е друго освен голямо недоразумение. Финалът на книгата обаче не се осмелява да завърши с това обобщение. Много интелектуално, автобиографично и съвсем по френски той намира спасение в думите: връзките ще оцелеят, ако хората умеят да разговарят добре, да строят мостове с думи. Само че логиката на книгата подсказва друго. Веднъж изпълзели, недоразуменията никога не умират напълно, те само се крият – до другия път.