Информация
Рейтинг (1)
Мнения (0)
Публикувай мнение

„Изкушението да бъдеш щастлив” през гладните очи на една Мария

30 април 2018 г.
„Изкушението да бъдеш щастлив” през гладните очи на една Мария

Става така, че неспособният да бъде баща, се превръща в баща на чужда дъщеря. Заетият единствено с това да живее, се оказва единствено способен, от цял блок с хора, да жертва живота си за друго човешко същество.

Започвам с уговорката, че литературния анализ и рецензиите ги умея колкото ядрената физика. Така че този текст отразява единствено личното ми и крайно емоционално разбиране за романа. Книгата всъщност е ужасна, подла и коварна! Всичко подвежда читателя. От заглавието и цитата на корицата, избран за ориентир, до края на първата й половина.

Романът те подхваща с добро, приласкава те, обещава ти, че ще бъде един от онези текстове, които те привързват към живота и те карат да ти се доживее. Обещава ти да те запознае с някого, който се е научил да се справя с болката и със страха, и да ти помогне поне мъничко да заприличаш на него. Непрекъснато те кара да се смееш. Забележително ироничен и пикантен – аз често се смях на глас. Пикантен по загатнат, елегантен начин, без да бъде изкушен от лесната пиперливост, която така добре познаваме.

Проблемът е, че както се смееш, по някое време почваш да плачеш. Ей тъй на, за разнообразие. Поне в началото. Към този момент трагичното и комичното са така неразривно преплетени, както умее да ги заплита единствено самият живот. Така че на места не бях сигурна дали повече ми се плаче или ми се смее. С напредването на историята сюжетът прелива в чиста проба древногръцка трагедия, разточително залята с червена боя. Препоръчително е тази част да не се чете в метрото (както се случи на мен), защото хората започват да те гледат с интерес. Езикът на романа е делничен, разговорен. Мароне не е влюбен в метафората. Книгата увлича от самото начало и се чете на един дъх.

Ето я и самата история. Чезаре Анунциата е мъж на 77. По самоопределение егоист, социопат и… дете: „Всъщност с Федерико (внука му) си приличаме: и двамата нямаме отговорности и не правим нищо важно. И двамата си играем – Федерико с дракони, аз – с Росана (любовницата му - проститутка)”. Липсата на отговорности е приоритет за Чезаре. Той мечтае да бъде Гормита – чудовището, което служи за играчка на Федерико. Или поне да бъде герой от комикс, Супермен (ако ще и с пола), за да му е винаги ясно кое е добро и кое зло, и какво трябва да прави.

Защо Супермен е с пола? Защото е нарисуван от партньора на сина му, който е гей. Така де, и партньорът, и синът са гейове. Нищо друго да нямаше в тази книга, пак щеше да си струва да бъде издадена в България - дори само заради спокойното и зряло отношение към хомосексуалните, от което сме на светлинни години.

И така, Чезаре е егоцентрик и социопат. Мечтае за лек и безметежен живот. Освен Данте (сина – гей) има и една дъщеря, от която страни, понеже е твърде напрегната за неговите вкусове. Семейните отношения са разказани в цялата им непосилна сложност  и нееднозначност. (Мароне е забележителен психолог.) Пак по самоопределение, Чезаре не е добър баща. А и няма особено желание да бъде. Всичко, което иска, е да бъде оставен на мира, защото неговата същност е в „ненаправеното”. Желанията, енергията, инстинктите му са съхранени в това, което би искал да направи. В твърде кратко време трябва да навакса за твърде много „ненаправено”.

Чезаре не е стар, защото отказва да е стар. Нищо не го ужасява повече от състраданието, подадената ръка (в буквален смисъл) и отстъпеното място в автобуса. Точно този живот, с който Чезаре е пълен, подвежда, че всичко, което ще получиш от тази книга, е живот. В началото дори има нещо като загатнати рецепти. „Който се оплаква от старостта, е луд или по-скоро сляп…, защото алтернативата е само една и тя едва ли е за предпочитане.” „Щях да съм си загубил времето, ако не бях разбрал, че не можем да контролираме нищо и единственото, което ни остава, е да живеем.”

Но ние, човешките същества, сме твърде хаотични и разточителни на противоречия, за да действаме според самоопределенията и мантрите си. Става така че неспособният да бъде баща се превръща в баща на чужда дъщеря. Заетият единствено с това да живее, се оказва единствено способен, от цял блок с хора, да жертва живота си за друго човешко същество. Защото, уви, колкото и да ни се ще в живота да има само… живот, насилието, разпадът и смъртта са неотделимата обратна страна на медала. И от момента, в който в историята се намесват насилието и смъртта, въплътени от една млада двойка – красивата, плаха Ема и нейния съпруг – насилник, започва трагедията.

Ема търси убежище у Чезаре. И той всячески опитва да ѝ помогне, само за да открие, че „никой никому не може да помогне”. Че „болестите, неприятностите и травмите не са те белязали, не са ти помогнали да укрепнеш и никога не научаваш как да посрещаш болката, живееш и толкова.” Че сме златни рибки в своя аквариум и „на никого не е дадено да избира къде ще се намира неговият – дали в спокойната кухня на пенсионер или в дом, в който ще се разиграе трагедия. Случаят решава, понякога разбива света ни на хиляди парченца и ние нямаме друг избор, освен да чакаме, останали без дъх, някой да ни спаси. Често очакването е по-дълго от агонията.”

Затова книгата е подла и коварна! Защото това е последното, което си очаквал да получиш от някого, който прелива от живот. И се чувстваш излъган… Само че  това за подлата и коварна книга си го помислих, когато още не бях прочела последната глава. А там е ядката, горчиво-сладката ядка. Последната глава се казва „Обичам”. (Ей Богу, пак ми тръгват сълзите само като се сетя.)

Оцелял след втория си инфаркт, Чезаре е в болница. Предстои му сърдечна операция. Естествено, от тази операция може да не излезе жив. И той много добре го знае. Но защо да мисли за това, след като до себе си има пищна медицинска сестра? Той обича пищните жени. Обича и аромата на готвено, който долита от някой отворен прозорец, пердето, което през лятото плавно се отдръпва, за да пропусне вятъра, кучетата, които си накланят главите, когато им говориш, книгите, които го очакват на нощното шкафче, бурканчетата с мармалад, уханието на новородените, звука на пианото… Списъкът продължава още и още… От време на време е прекъсван от действията на лекарите и парамедиците, които го подготвят за операцията. Любимите образи, ухания, усещания се редуват с хладното и стерилно настояще на операционната зала. Миг преди упойката да започне да действа, Чезаре се сеща за едно последно „обичам”, „Обичам тези, които всеки ден се борят, за да бъдат щастливи.”

Въпреки всичко. Въпреки липсата на отговори. Въпреки че никога не се научаваме да владеем болката. Не защото можем да внесем в себе си яснота, а въпреки че не можем.

Оцелява ли Чезаре? Ти решаваш. Ти решаваш и какво е посланието на книгата. Дали е „Понякога очакването е по-дълго от агонията” или „Щом ще умирам, искам да го направя докато съм жив”.

P.S. Ако не издадете тази книга, ще се помина от яд, че литературната критика я владея колкото ядрената физика! Тъй че внимавайте, животът ми е в ръцете на „Колибри”.

Автор на статията: Мария Добрева
Публикувай коментар за статията
Издателство "Колибри"
1990-2025 © Всички права запазени