Чистотата на спомена в прозата на Шлинк

Може ли писателският порив да бъде така унищожително силен, че да накара един преуспяващ адвокат и университетски преподавател по право да се захване с писането на романи? Именно такъв е случаят с Бернхард Шлинк, чиято звезда изгрява на литературния небосклон с „Четецът“ – първият немскоезичен роман, стъпил на първо място в класацията на New York Times.

В „Четецът“ историята се завърта около тийнейджър, който разпознава своите първи любовни трепети в лицето на по-възрастна жена. Впоследствие неговата химера и рана на сърцето му изчезва..., но само за да се завърне по-късно в живота му като спомен и облак от миналото. Около срещите и разделите се лута и фабулата на „Жената на стълбата“.

Изтънчена, със семпъл, чист и ярък език, историята отвежда читателя между стените на галерия, в която внезапно се появява отдавна изчезнала картина. Картина, чиято рамка е заключила образа на жена. Няколко сърца започват да бият учестено. Изплуват спомени. Една младост застава на прага на галерията и се чуди да направи ли плахо своята крачка или да остане в миналото?

Може би наистина във всяко зло има нещо добро. Но може и всяко зло да си е просто зло.

А може ли всяка младост да бъде просто младост? Нима не сме ние тези, които й придаваме важност? Онова трепетно влюбване, безгрижните смехове, свободата и представата, че цялото време и всичките трепети на тази земя ни предстоят? Не е ли младостта само късо и тъжно тире между две дати? В „Жената на стълбата“ по стъпалата бавно слиза една вехта, но все така красива усмивка от ранните години. Тя се изправя и добива реалност, звук и картина. Смело излиза от спомена и говори, припомня, удря с цялото си безцеремонно очарование и си позволява да обърка не един и два живота...

Още не сте обичали, нали? Може пък да трябва да остареете, за да усетите младостта. За да намерите всичко в една жена, да преоткриете всичко: майката, която сте изгубили, сестрата, която ви е липсвала, дъщерята, за която мечтаете. - Тя се усмихна. - Ние сме всичко това, когато правилно сме обичани.

Прозата на Шлинк е урок по боравене с демоните от миналото. В крайна сметка това, което в даден момент натежава неумолимо на раменете ни, е всичко неизказано и несподелено. Пропуснатата възможност и алтернативната история на собственото ни съществуване. Настъпват мрачни мигове, в които нито един ход от миналото не изглежда правилен и верен. Когато човек се заклещва в собствената си зрялост, поема дългото пътешествие навътре към себе си и пита. Пита демоните. Пита избледнелите жълти снимки, угасналите стремежи и далечните сладости.

Да й кажа, че все още се чувствам наранен? Най-сетне да й кажа в лицето това, което преди това й бях казал в мислите си? Че не е хубаво хората да се използват и след това захвърлят? Че съм бил прекалено наивен и прекалено несръчен за нея, но пък съм я обичал и че човек не бива да си играе с любовта на другия? Че все пак би могла поне едно писмо да ми напише, да ми даде някакво обяснение и така да намали обидата ми?

Шлинк е важен писател и майстор на чистото слово, който в този забързан и прагматичен свят ни връща към изконните ценности на нашето битие. Не се страхува да разтвори тежките завеси на миналото и да прегърне самотата и илюзиите.