Запиши се за нашия информационен бюлетин, бъди в крак с културните събития!
Ще получите съобщение за потвърждение!
Нещо се обърка, опитайте да презаредите страницата!
„О, поглед на жена, която е обикнала, кой ще те опише? Не съм в състояние да предам чувството, с което си отивах. Не бих искал то някога да се повтори, но бих се сметнал за нещастник, ако никога не го бях изпитал.“
„Съвършенството не се състои в това, да създадеш нещо величествено и красиво. А в това, да правиш нещата с величие и красота” - случайно дочута реплика от филм, която ме отнесе към току-що дочетените повести на Тургенев. Защото са съвършени, до болка, извезани с величие и красота… А уж темата е стара като света. Темата е любовта.
У нас писателят, който цели четири десетилетия е една от ключовите фигури на руската литература, като че ли е по-известен с романите си „Дворянско гнездо”, „В навечерието”, „Бащи и деца”. „В навечерието” дори има екранизация от 1985 г., в която ролята на българина Инсаров се изпълнява от Антоний Генов – неговото одухотворено, меланхолично лице няма как да бъде забравено. Истината е, че Тургенев оставя неоценимо литературно наследство, а повестите му се открояват с изтънчена емоционалност, изящен рисунък и релефност на образите. Личи си, че авторът започва творческия си път като поет, преди да покори върховете на руската белетристика. Впрочем значителна част от този път е извървян в Западна Европа. Тургенев се явява един от първите и най-видни „пропагандатори” на творчеството на великите си сродници Пушкин, Толстой и Гогол пред западноевропейската публика. А за собствения му разказвачески дар носителят на Нобелова награда за литература Ромен Ролан се произнася така: „Голяма прецизност, никаква разтегнатост, всичко е майсторски кондензирано.”
Като че нещо ме блъсна в сърцето. Мисълта, че можех да я видя, но не я видях, че повече не ще я видя – тази горестна мисъл се впи в мен с цялата сила на неизразим упрек. Ето как свърши, ето към какво, забързан и развълнуван, е бил устремен този млад, пламенен, бляскав живот!... О, младост! Младост! Теб нищо не те засяга, дори тъгата те забавлява, дори скръбта ти отива, ти си самоуверена и дръзка, ти казваш: само аз съм жива – вижте ме! А всъщност дните ти бързат и изчезват без следа, без брой, всичко у теб изчезва като восък на слънце, като сняг...
Съдбовен момент в личния живот на Тургенев е запознанството му с френската оперна певица от испански произход Полин Виардо, прототип на актрисата Клара Милич от едноименната повест. („Клара Милич” излиза непосредствено преди смъртта на автора през 1883 г.) За разлика от Клара обаче, в чийто талант рахитичният Аратов, а редом с него и читателят, се съмнява, Полин била рядко дарование. И муза за цяла дузина прочути артисти, поети и композитори. Не е чудно, че тя самата, музикалните й композиции, драматизмът на сценичното й присъствие слагат мощен отпечатък върху емоционалния живот на Тургенев и го тласкат да създаде най-проникновените си творби. Скоротечното увлечение на Полин по френския композитор Гуно, например, намира израз в дяволитата, приказно-онирична повест „Песен за тържествуващата любов“, също включена в сборника „Първа любов и други повести”.
Освен вече споменатите, изданието включва и повестите „Ася”, „Пролетни води” и, разбира се, „Първа любов”. Всяка от тях носи необятна лирическа енергия, въздейства като импромптю, сама за себе си, но и в единство с останалите. Тургенев е особено привързан към ранимите си, същевременно горди и независими героини, съчувства им, обрисува изкусно техните вътрешни бягства - от фалша, от класовите предразсъдъци, от духовно ерозиралата среда. Като успява да внуши, че съзнанието за дълг към собствените им чувства никога не ги напуска.
Животът с главно Ж, с цялата му аморфна свежест и суровост, вдъхновява Тургенев, затова характерите и сюжетите му са многообещаващи - зад тях стоят действителни личности и събития. Настрана от образа на Зинаида в повестта „Първа любов”, символичен център на сборника, се откроява мистериозната фигура на бащата на младия Владимир Петрович. Баща и син са съперници за сърцето на една непокорна жена. И никой от двамата не подозира това, поне за известно време... Тук Тургенев изгражда портрет на собствения си баща.
Странно влияние оказваше върху мен татко – и отношенията ни също бяха странни. Той почти не се занимаваше с възпитанието ми, обаче никога не ме оскърбяваше; уважаваше свободата ми, дори, ако мога така да се изразя, беше учтив с мен... само че не допускаше да се сближа с него. Обичах го, любувах му се, струваше ми се образец за мъж – и, боже мой, колко страстно бих се привързал към него, ако не чувствах постоянно възпиращия му жест! За сметка на това, когато пожелаеше, умееше почти мигом, само с една дума, с едно движение да породи безгранично доверие към себе си…
Няма да е пресилено, ако кажа, че тези пет повести са забележителни. Да ги имаш в библиотеката си, в прекрасно ново издание, е привилегия. Но нали знаете как се шегуват поклонниците на джаза: ако трябва да питаш какво е джаз, никога няма да научиш. С любовните повести на Иван Тургенев е същото. Докато не грабнеш нежното синьокадифено томче, никога няма да разбереш какво е…
Да си прогорен от напразни предчувствия. Да осъзнаеш, че щастието няма утрешен ден, нито вчерашен… Да омайваш и да изцеляваш с думи, адски мъки с думи да превръщаш в благодат. Разпнат от съда на сърцето си, от пепелището на страстта да възкръсваш. Всеки път. През думите.