За дон Пабло Неруда

Ще споделя едно мое впечатление за естетическото и емоционалното въздействие на поезията на Пабло Неруда в малка българска аудитория.

Ако една хубава книга понякога се превръща в литературно събитие, то срещата на живо с един автор - поет от световна величина, би трябвало да е явление в литературния живот на друга разноезична страна. Затова оставам в недоумение, че сред многобройните публикации за Пабло Неруда в българските литературни сайтове  не открих никъде отзиви за посещението му в България.

Считам за личен късмет  присъствието си на такова събитие през далечната 1962 година.  В голямата 272 аудитория на СУ освен насядалите по банките и стъпалата студенти имаше и прави във фоайето отвън. И ето го, влезе този голям дон Пабло - солидна андинска фигура на човек с усмихнати по детски очи. Преди да започне да рецитира, сякаш за да изпревари въпросите на придошлите, сподели накратко първите си впечатления от страната ни. Запомнил съм най-вече  думите му  за нещо, което му се е случило само в България:

Тук чух за първи път песента на българския славей. В моята земя на Андите чуруликат безброй  птици, но не и с песента на тази небесна птичка. Ще отнеса в сърцето си този първи спомен от България.

Започна да рецитира, взрян ту някъде отвъд, ту вгледан някъде навътре в себе си и пак очите му проблясваха отвреме-навреме като на дете, което току що е открило нещо ново. Вероятно така съм го възприемал, повлиян от малкото, което бях прочел от него и за него от едно томче на руски, купено пак от руската книжарница на тогавашния бул. „Руски”.

Все таки, тогава рядко ще да е имало подобни срещи с писатели отвъд Атлантика, но несъмнено пред нас беше един човек от Чили, от подножието на Андите, което личеше както от чертите на лицето му, така и от дълбокия му глас, понакъсван от въздишките след приливите на емоция. Четоха преводи на негови стихотворения, но аз предпочитах да го слушам на испански, макар че тогава не знаех езика, заради чувството, което носеше своеобразната ритмика и дълбочина  на неговия глас.

Години по-късно, като преподавател и читател, съм се връщал към стиховете на Неруда. Когато възлагах на ученици или студенти да направят като упражнение превод на негово стихотворение по избор, изпитвах удволетворение, че доста от тях избираха формата на художествения изказ, а не на буквалния превод. Какво друго доказателство е нужно, че поезията на Неруда и специално интимната му лирика  не се ограничава с една или две генерации или отделни страни. В този смисъл съм убеден, че изданието на „Колибри”  „Поезия” е навременно и необходимо, независимо от всички предишни публикации.

Що се отнася до подбора и превода, който ни поднася Никола  Инджов, може да се каже, че несдържаната ми възхвала към автора на творбите важи в същия размер и за преводача като негов съавтор в това изумително издание. Самият факт, че писател като Никола Иджов е посветил част от личното си творческо време на поезията на този именит автор, е потвърждение за търсенето на общочовешките естетически стойности в универса на световната литература.