От всеки атом тишина смут се ражда

Новелата „Недоразумение в Москва” разказва историята на Никол и Андре, двойка интелектуалци, пенсионирани учители. Техни прототипи са Симон дьо Бовоар и дългогодишният й спътник, философът Жан-Пол Сартр. Ако сте чели „Мандарините”, магнум опуса на писателката, който също следва формулата на автобиографичната фикция, знаете, че съвместният им живот е пронизан от етапи на отчуждение, раздели и паралелни връзки, като всички те само потвърждават алхимията на духовното им родство.

Интимният тон на новелата, двугласието, умелото редуване на гледните точки, което въвлича читателя в драматизма на психологическото действие, смразяващата яснота за една политическа действителност, която не оправдава въжделенията, внезапното облекчение след изглаждането на „смешно” недоразумение между двама души, които отдавна са като сиамски близнаци (тя живее неговия живот, той нейния) – всичко това звучи толкова убедително и затрогващо, че няма как да се съмняваме в истинността на преживяното. Какво ли е накарало Бовоар да се въздържи от публикуването на този текст приживе? По план новелата трябвало да стане част от сборния том „Сломената жена“ (1968), но авторката я заменя с „Благопристойната възраст“. Съответно „Недоразумение в Москва” излиза за пръв път едва през 1992 г. в списание „Роман 20–50“. Динамиката на вътрешния живот на героите, фино напластените емоционални трепети са също толкова въздействащи, колкото и в романите на Бовоар. Тук е мястото да подчертаем заслугата на преводача.

Обзе я непреодолим страх – страхът да живее, далеч по-непоносим от страха, че ще умре. Самотна като камък сред пустиня, но осъдена да осъзнава своето никому непотребно присъствие. Цялото ѝ тяло, напрегнато, сгърчено, изразяваше безмълвен вопъл… Сърцето ѝ беше вкочанено и унило като занемарен параклис, където не мъждука и най-малкото пламъче. Пантофите, лулата вече не я трогваха; те не извикваха образа на един отсъстващ любим; бяха само продължение на чужденеца, който обитаваше същата стая като нея.

За Никол Андре, макар вече на 64, няма възраст. Защото сам той живее така, сякаш разрухата на старостта не съществува. Притеснява го не ходът на времето, а съзнанието за сгромолясани надежди. Подозрението, че идеите му за социализма ще претърпят погром. Водката и тютюнът са неизменен компаньон, за количеството никой не държи сметка. Подкладени от политическите разпри с Маша, дъщеря му от първия брак, съмненията на Андре допълнително усилват тревожността на Никол, която търси упование и смисъл насред тихия ужас от надвисналата немощ. И приближаващата смърт. Пътуването до Москва през 66-а  очертава страха от разпознаването на грозни метаморфози на две нива – историческо и лично. 

Бюрократичните абсурди и сковаващите държавни мерки, на които се натъкват в Русия, разомагьосват представите им за свобода и справедливост. Ироничната самозаблуда, че „пътят към доброто е по-лош и от злото”, не носи утеха. Нравствената отговорност и онази надлична, екзистенциална самота, съчетана с изостреното усещане за стапящото се време, кристализира в мъчителна рефлексия на една любов. Привидно овладяна, обрасла с патината на приятелството. Дали сърцето на Андре действително е окоравяло с годините? Или скуката на Никол уплътнява горчивия вкус на собственото му разочарование? Ретроспекциите са неразделни от това пътуване, което ще опресни спомена им за ситуацията в Русия, запечатан три години по-рано. И ще постави на изпитание вярата в левия идеал, която двамата споделят. Днес вече знаем, че тази вяра е катастрофична, но уви, от знанието сме натрупали само печал.

Винаги е бил такъв: щом той беше щастлив, трябваше и тя да е щастлива. В действителност между техните два живота нямаше истинска симетрия. Той бе получил точно каквото желаеше: дом, деца, свободно време, удоволствия, приятелства и някой и друг бунт. Докато тя се беше отказала от всичките си младежки амбиции – и все заради него. Той никога не пожела да го прозре. Заради него тя стана тази жена, която не знаеше как да използва остатъка от живота си.

Всъщност „Недоразумение в Москва” не е нито толкова политическа, нито толкова лична, колкото изглежда. С характерната си изтънчена прямота Симон дьо Бовоар разказва за начина, по който възприемаме времето, за диспропорциите в любовта и капаните на навика, за пукнатините в общуването и производните рани. Читателите, които са по-чувствителни към пулса на ежедневието, ще припознаят тук актуалните теми за ролите на пола и свободата на идентичността. Всеизвестно е, че именно Симон дьо Бовоар запалва искрата на феминисткото движение през 60-те със своя фундаментален философски труд „Вторият пол”.

„Недоразумение в Москва” може да се разглежда и като още един щрих към удивителната фреска на Мандарините, опозицията минало-бъдеще е ключ за разбиране на настоящето. Бъдещето е безкрайно, но човешкото време е тук, днес. А днес човешкото бъдеще може да рухне само за миг. („Жалко, че промените почти винаги са към по-лошо – това се отнася както за местата, така и за хората.”) Старостта не е страшна защото трудно понася несгодите, а защото влачи след себе си безутешност. Внезапно зейва истината за крехкостта на мечтите ни, за безвъзвратно погиналите илюзии. За полуделите дни, които се ронят неусетно. И вече само насън, от време на време, ще ни се случва да изпитаме утопичната стабилност на света.

Автор на публикацията: Юлия Петкова