Фантомна болка, или „Мъжът, който търсеше сянката си”

Лекотата, с която скандинавските автори вплитат социална критика и политически мотиви в криминални сюжети, е една от причините за нестихващия интерес към тях. Бляскав пример е култовата трилогия на Стиг Ларшон, чийто творчески наследник, Давид Лагеркранс, написа две продължения: „Онова, което не ме убива” и „Мъжът, който търсеше сянката си”. Невероятно, но факт, и най-непримиримите противници на идеята за удължаване живота на поредицата се смириха. Страстите се укротиха. А продажбите сочат, че интересът към „Милениум” 5 е още по-осезателен, което е знак, че рискът си е струвал!

Респектиран от техниката на Ларшон, Лагеркранс съхрани моралния патос, сложността на наратива и плавната градация на напрежението. Затова пък „омекоти” чертите на Лисбет Саландер и я изведе на преден план (в „Мъжът, който търсеше сянката си” Микаел Блумквист „работи” за нея), нарои и пусна в полет цяло ято от персонажи, всеки от които има принос за развитието на фабулата и развръзката. Оригиналната композиция, животрептящите теми и неколцина герои с по-специална поддържаща роля са голямото предимство на този трилър. Докато в „Онова, което не ме убива” на фокус са проблемите на държавната сигурност, киберпрестъпленията и аутизма, тук тематичният периметър се разширява. Лагеркранс човърка рани, причинени от социалното инженерство - по-точно манипулирането на личния живот, било чрез различни технически средства или експерименти на държавно ниво; засяга злободневните теми за физическото малтретиране, бежанците, борбата с джихадизма, деморализацията в средите на полицията и неспособността да се овладее разрастващата се престъпност. Чрез образа на бангладешката девойка Фария Кази (която намира закрила в лицето на Лисбет) в романа е вплетена и голямата тема за половата дискриминация и социалните роли в светлината на дадена религия, в случая исляма.

Можем да сведем множеството сюжетни нишки до две основни линии, но всички пътища водят до нея, до Лисбет, кльощавата суперхакерка и бунтарка.  Все така непредвидима и ексцентрична (тук се е вкопчила в квантовата физика), тя приема живота такъв, какъвто е, и се възползва от текущото си положение, доколкото е възможно. Като малка е била жертва на насилие в семейството си (зъл баща), и е пребивавала в социално заведение, където я превръщат в участник в крайно неетичен експеримент. Впрочем Лисбет може да бъде схващана като съвременна икона на феминизма по модела на Пипи Дългото чорапче. Обладано от чувство за мъст спрямо насилници от различен порядък, момичето с драконова татуировка се явява въплъщение на справедливия женски гняв. Лисбет си има максима и я отстоява твърдо: Първо трябва да стигнеш до истината. После се готви за отмъщение.

За тези, които не знаят, „Милениум” е вестник, разследващ екстремни заговори и финасови афери, вадещ наяве семейни вражди и обществени пороци като корупцията и сексуалната експлоатация. Главен редактор е Микаел Блумквист. Тук той е измъчван от чувство за вина спрямо Лисбет, която парадоксално попада зад решетките, след като спасява живота на едно дете и стига до сензационното разкритие, че водещи фигури в американската разузнавателна организация АНС са си сътрудничили с организираната престъпност в Русия, за да крадат фирмени тайни по цял свят. В „Мъжът, който търсеше сянката си” Микаел ще й помогне да се добере до истината за жената с родилния белег. С която е свързана символичната драконова татуировка.

Холгер ме разбра и ме попита какъв тогава е този огън, който бълва драконът? Казах, че това е същият огън, който гори във всички тормозени хора. Същият огън, който ни изпепелява, но понякога...ако някой глупак като Холгер ни забележи, поиграе с нас малко шах, заприказва ни и изобщо се поинтересува от нас, огънят може да се превърне в нещо съвсем различно. В сила, която ни помага да отвърнем на удара.

Нездравият социален експеримент, за който стана дума по-горе, е мостът, свързващ съдбите на Лисбет и огледалните близнаци Лео и Даниел, които са в центъра на другата основна сюжетна линия. Освен че препраща към позорен проект на един шведски държавен институт (Регистър за изследване на генетиката и социалната среда), тя въвежда вечната полемика за влиянието на наследствеността и обкръжението за формирането на личността, както и ценния мотив за различността като богатство.

Между другото, Стиг Ларшон не си е падал по „фризираната”, шикозна литература. Макар и „закотвена” в спецификата на криминалния жанр, поредицата „Милениум” използва потенциала му докрай и маркира важни социално-политически феномени и конфликти, които не са чужди и на нашата действителност. Ларшон е съзирал връзка между консервативната фразеология и насилието над жените, третирани не като равноправни достойни човешки същества, а като обект за забавление. Като разследващ журналист той навярно е търсел тъкмо свободата на семификционалното, за да изрече онова, което не е можел да огласи като публицист. С това са свързани и предположенията за внезапно връхлетялата го смърт, когато е едва на 50. Подходът на Давид Лагеркранс като автор на продълженията е изключително ловък, защото дори и да не сте чели „Милениум” 4, нещо повече - дори да не сте разгръщали книгите на Ларшон, „Мъжът, който търсеше сянката си” така елегантно ще ви въведе в контекста, с важни щрихи върху миналото на всеки от основните персонажи, че вероятността да усетите, че ви се изплъзва нещо, е минимална.

В едно свое интервю Лагеркранс казва: „Понякога криминалният роман напомня яденето на торта. Приятно ви е, вкусно е, но след известно време ви е някак празно, че даже се и проклинате за слабостта. Затова е хубаво, когато този жанр съумее и да ни научи на нещо, аз обичам да съчетавам увлекателното с полезното.” С „Милениум” 5 е успял. Пък и някои страници са мехлем за травми от нескопосани криминалета, тъй като, настрана от интригуващата история, предлагат рационални заключения от рода: „Както финансовият пазар, така и религията разчитат на нашата вяра. Ако започнем да се съмняваме, и двете претърпяват крах”. Лагеркранс очевидно не обича да претупва нещата.

В ортопедията фантомната болка след ампутация на крайник поражда усещания като спазъм, бодеж, дори токов удар. Които постепенно се разсейват. По-коварна обаче е другата болка, породена от съзнанието за насилствено ампутиран шанс, за пропусната човешка близост. Тя тегне над живота като сянка и… май никога не си отива. Лагеркранс го е написал съвсем точно: „Най-много ни оформят тъкмо преживелиците, които не делим с никого.”

Автор на публикацията: Юлия Петкова