Виновен е сънят

Чудото на бавно падащ здрач в лятна вечер. Това е животът. Историите на Борхес са чудо, а чудното винаги е всявало страх. (Чудото има право да налага собствени условия.) Надлъгват се със смъртта като първичен страх от необратимото, което никой не подлага на съмнение. Но всеки му се съпротивлява. Когато завършиш четенето на сборника, те е страх да обелиш и дума, от страх да не се събудиш. Разказите на Борхес никога не са равни на самите себе си, а на (нечии) спомени и фантазии за действителността. Често абсурдни. Никой не притежава нищо, затова нищо не може да бъде изгубено, нашепва пясъкът в „Пясъчната книга”. Нещата, в които се кълнем, рядко са плод на собствен избор:

– Какво е да си колумбиец?
– Не зная – отвърнах. – Акт на вяра.
– Също като да си норвежка – кимна тя.
Каза ми, че обича да се разхожда сама. Спомних си един афоризъм на Шопенхауер и отвърнах:
– Аз също. Можем заедно да се разхождаме сами.

Защо ли на човека е отредено пясъчно време, време, което изтича между пръстите му, преди да е натрупал мъдрост? Ако приемем, че никой няма право да съществува, да изпие чаша вода или да отчупи парче хляб без оправдание, значи оправданията ни са твърде безпомощни. Затова сме обречени на вечно неудовлетворение и ефимерен живот.

Борхес припомня притчата за аналогията между хората и таралежите, използвана от Шопенхауер, за да опише разбирането си за човешките взаимоотношения. Придобила популярност като „дилемата на таралежите“, тя разказва за няколко таралежа, които се скупчват един до друг, за да се стоплят в студа, и трябва да намерят такова разстояние помежду си, при което да усещат топлина, без да се нараняват взаимно с бодлите си. Таралежите са принудени да жертват топлината заради спасението от болката. Шопенхауер прави извода, че този, който има достатъчно собствена вътрешна топлина, може да избегне обществото и психологическата болка, която неминуемо следва от социалното взаимодействие. Но откъде да произтече тази „вътрешна топлина”? Не е ли тя винаги резултат от човешка близост и съпричастност, най-малко от пресния спомен за нея? 

От философска гледна точка съществуват само отделните личности, ако изобщо някой съществува. Дори „вчерашният човек не е днешният”. Всички сме делегати на тази земя, се казва в разказа „Конгресът”, чието начало препраща към Кафка. Затова спомените и желанията ни са точно толкова важни, колкото случените неща. Макар и осезаеми за околните, думите и действията ни рядко съвпадат с нашата същност. Тема на въпросния разказ е съставянето на събрание от личности, които да представляват цялото човечество… Няма поколение, което да не се стреми към усещане за пълнота, подчертава Борхес. Но успехите и славата влачат след себе си поражение. Да умреш за вярата си, се оказва по-лесно, отколкото да я браниш всеки ден. А любовта остава единствено възмездие за смъртта.

Линията се състои от безкраен брой точки; плоскостта – от безкраен брой линии; обемът – от безкраен брой плоскости; свръхобемът – от безкраен брой обеми. А книгите на Борхес – от неизбродими страници. То се знае, „Пясъчната книга” има красив ум. Въплътен в здрачни образи, разклоняващи се сънища, копнеж по невъзвратимото. И тъй като Борхес е единствено равен на себе си, не липсват проницателни социални наблюдения. „Улрика” е любовно откровение. „Ундр“ и „Огледалото и маската“ представят вековни литератури, състоящи се от една-единствена дума. А „There are more things“ е посветен на американския „свръхестественик“ Лъвкрафт, когото Борхес е смятал за неволен пародист на Едгар Алан По. (Защото най-старото и силно човешко чувство е страхът, а най-старият и силен страх е страхът от непознатото.) Все пак иронията е безценната подправка на този том: 

Фермин Егурен никак не можеше да ме понася. Страдаше от високомерие, основано на най-различни причини: гордееше се, че е уругваец, че е креол, че умее да привлича жените, че си е избрал скъп шивач и – така и не ще узная защо – че е потомък на баските – народ, съществуващ в покрайнините на историята, който никога не е направил нещо друго, освен да дои крави. 

Да срещнеш Борхес, значи да сънуваш цял живот след тази среща. Някой ден (в друг живот?) ще се събудиш друг на пейка в Кеймбридж или Женева, на няколко крачки от Рона... А защо не и в София, на пейката на Славейкови. Ако случайно не се харесаш, виновен ще е сънят, не писателят. Неизбежната ни участ е да станем тъкмо тези, които сме.

Автор на публикацията: Юлия Петкова