Записки по една предизвестена смърт

Всичко е въпрос на време - животът е въпрос на време, смъртта е въпрос на време… Но човек не умира, когато трябва, а когато може, казват. Разпрострян върху близо 600 страници, „Лондонски поля” е ерудитско литературно размишление на тема любов и смърт. Сардонична книга, която подлага на изпитание дори и представите за самопародиране.

Ако си чел „Другите”, „Дом за свиждане” или „Пари”, знаеш, че с Еймис никога не играеш на сигурно. Може ли литературата да изобрети историята отново? Сигурно, но по-важното е да смущава. Верен на метафикцията и естетиката на постмодернизма, Еймис разбълниква жанровите  конвенции, влагайки свирепа автоирония във всяка мистерия, която поднася. Неговите любовни истории имат формата на триъгълник, съвсем не равностранен. Героите му често минават през ада, за да стигнат до себе си - или да се сгромолясат завинаги. Вървят през „сурова остъклена тишина”, екстатични и обречени, част от някакъв мъглив експеримент.

„Лондонски поля” е поредната му перфидна комедия. Можем да определим романа и като апокалиптична сатира или злобна гавра с читателя, самопричинено насилие, което читателят споделя доброволно. С надеждата, че на финала ще бъде възнаграден за търпението. Да, времето е другият неизбежен герой в романите на Еймис. А разказвачът тук е писател и е повече от осезаем. 

Самсън Йънг, да го наречем условно „алтер его” на Еймис,  изживява творчески блокаж, докато не попада в „Черния кръст“, овехтял лондонски пъб, където открива своите герои – Кийт Талънт, Гай Клинч и съблазнителната Никола Сикс. От небето му пада съвсем истинска история и той се заема да я документира. С хладнокръвието на страничен наблюдател, какъвто никой творец не може да остане. И така, налице е жертва (Никола), имаме извършител на убийство (Кийт Талънт), а фонът е един съмнително романтичен банкер на име Гай Клинч, който си пада малко лапнишаран. Tова би трябвало да е история за убийство. Но историите на Еймис никога не са това, на което приличат. Това всъщност е история за любов… И докато жертвите на любовта са много, жертва на убийството тук е само една – отраканата девственица Никола Сикс.

Никола беше наясно с две странни неща. Второто странно нещо бе, че тя не биваше никога и пред никого да казва за първото странно нещо. А първото странно нещо беше следното: тя винаги знаеше какво предстои да се случи.

Краят на един роман няма как да е по-изненадващ от самия живот, смига ни авторът. И най-нахално ни сервира развръзката още на старта. Прокълната със способност да предугажда бъдещето, Никола е наясно с мястото, мотива, начина и времето на убийството - няколко минути след полунощ на 35-ия ѝ рожден ден. Не знае само кой ще я убие, но е решила да го избере. Колебае се между Кийт, дребния мошеник, луд по идеята да спечели турнир по дартс, и привлекателния Гай, чийто живот е шедьовър, но е лишен от живец. И започва системно да унижава и двамата, за да провокира единия да я убие. Ами ако авторът през цялото време ни мами? Защото Кийт дори няма вид на убиец! („Има вид на кучето на убиец.”)

Кийт е ясен, него съм го овладял. Сега разработвам третата страна, фона на повествованието, Гай Клинч, който за мой ужас се оказва едно наистина прекрасно човешко създание. Излиза, че съм надарен с голям талант да внушавам доверие. Но нищо от това тук не би започнало без момичето. Без нея кьорава надежда не би имало за мен. Никола Сикс беше чудото, двигателят. А сега тя поема всичко в свои ръце. 

Всеки роман е форма на плагиатство от живота. Затова и най-усуканият сюжет може да се окаже правдив. Между другото, писателят Кингсли Еймис, баща на Мартин, признава открито, че не харесва работите на сина си. Той дори посочва точния момент, когато спрял да чете „Пари“ - това е сцената, в която самият автор се вмъква в сюжета. Което значи, че „Лондонски поля” би захвърлил още на първата страница, освен ако не устиска до 21-ва, където Кийт, разсекретеният убиец, среща Самсън Йънг, изтерзания писател. Шегата настрана, „Лондонски поля” е сред най-въздействащите творби на Еймис. И за да не бъдем голословни, ето още един любим пасаж:

Като че Монтерлан беше казал, че щастието пише с бяло: думите не се виждат на страницата. Това всички го знаем. Писмото с чуждестранно клеймо, разказващо за хубаво време, приятна храна и удобно настаняване, въобще не е така забавно за четене, нито пък за писане, колкото писмо, описващо прогнили бунгала, дизентерия и дъжд. Кой друг освен Толстой е успял да накара щастието да затанцува върху страницата? Когато започна Глава 3 с описанието на Гай Клинч, ще трябва да обрисувам... хайде не щастие, но при всички случаи доброта. Няма да е лесно. 

Стилистиката и словесното майсторство на Мартин Еймис са причина да го сравняват с Кафка, Набоков и Сол Белоу. Ние го свързваме с Филип Рот, заради фиксацията върху писането като акт. (Еймис очевидно е обсебен и от теми като ядрените оръжия, екокатастрофите, секса и смъртта, но и те захранват същата мелница.) А обществените му възгледи и откритата антиислямистка позиция го превръщат в духовен събрат на Иън Макюън и Салман Рушди, другите двама „големци” в британската проза.

Освен че е автор на 14 романа, Еймис има в биографията си 6 нонфикшън книги, мемоарна книга и няколко сборника с разкази. „Лондонски поля” е написана през 1989 г., но действието се развива в Лондон десет години по-късно, в навечерието на новото хилядолетие. Технологиите вече не са в състояние да задоволят нуждите на обществото, атмосферата на социален разпад вещае глобален катаклизъм, девалвацията на човешкия живот е стряскаща… Това е истинска история, но не е за вярване, че се е случила в действителност. История за едно убийство - мисълта за смъртта винаги ще занимава хората. Освен това е история за любов. И за характера като съдба.