„Понякога ми се струва, че докато снимам, наваксвам детството си, съвсем съзнателно изживявам детските си години“
Той схваща литературата като част от световната история, а фантазията - като част от действителността. Неговите режисьорски полети издават задълбочени литературни познания и вглъбеност, която му носи главозамайващ успех. Но никога не успява да го главозамае.
Става дума за големия Фолкер Шльондорф. Режисьорът, който „усмири”, овладя и преобразува в екранно преживяване някои от най-големите литературни шедьоври на миналия век. Не друг, а той екранизира „Тенекиеният барабан” на нобелиста Гюнтер Грас, и то така, че отнесе и „Оскар” за чуждоезичен филм, и „Златна палма”. Тъкмо Шльондорф пренесе на екрана „Горски цар” на Мишел Турние и „Изгубената чест на Катарина Блум” на Хайнрих Бьол - Бьол всъщност е първият автор, с който режисьорът си сътрудничи пряко. А филмът за участта на Катарина Блум, за самотата на една жена в нейната баналност и величие, е първият му истински пробив - личен пробив, но и успех за новото немско кино. По-късно същите плодове му носи „живата” работа с Грас, Макс Фриш („Хомо Фабер”) и Артър Милър („Смъртта на търговския пътник”).
По собствените му признания, малко по-трудно му се отдава работата с „мъртвите” писатели - Музил и Клайст, да речем… Но именно Шльондорф се одързости да посегне към Марсел Пруст, иконата на модернизма, в резултат неговите колеги и учители Бертран Таверние и Луи Мал го обявяват за луд. „Четенето на Марсел Пруст разкри пред мен три свята - френския език, принадлежащото му общество и непознатия терен на любовта и ревността”, споделя режисьорът в книгата си „Светлина, сянка и движение”.
След като два мегаломански проекта за екранизация на „В търсене на изгубеното време” се провалят поради липса на средства, Шльондорф поема риска с пълно съзнание за вероятността от провал. Сценарият на Питър Брук и Жан-Клод Кариер е радикален, защото отразява един-единствен ден от живота на Шарл Суан. Мотивите на Кариер са прозрачни: „Както в една капка вода се съдържа целият океан, така и целият Пруст може да се побере в един-единствен ден на прочутия си герой…”. Но дали?
Кадър от филма „Една любов на Суан" по романа на Марсел Пруст
За ролята на обсебения от изкуството Суан, който все пак остава аутсайдер в едно общество, белязано от аферата „Драйфус”, Шльондорф се спира на Джеръми Айрънс и прилежащия му сдържан аристократизъм. Изборът за ролята на куртизанката Одет, обаче, италианката Орнела Мути, буди негодувание – продуцентите предпочитат „дневната красавица” Катрин Деньов. Шльондорф все пак налага Мути, но само ако знаете какво си навлича с избора на Ален Делон за ролята на хомосексуалния барон Дьо Шарлюс…
„Светлина, сянка и движение” е безценна рефлексия - не само хората, и филмите се нуждаят от митология. От нея ще научите повече и за работата му с Райнер Фасбендер и Шарл Азнавур, за минималистичния стил на Мелвил и за драматичната любов на Годар, за темперамента на Маргарете фон Трота и за уроците на Били Уайлдър… Славата може и да му е безразлична, но го следва по петите като сянка.
Шльондорф вярва, че филмите не бива да илюстрират литературата, те трябва да живеят сами за себе си, да носят собствена художествена енергия: „Всеки кадър се ражда в момента. Снимаме това, което очите ни виждат, а не това, което предварително сме си представяли. Не правим само филм с артисти, но и филм за артистите. Нашата работа винаги съдържа документален елемент”.
На този фон не е чудно, че режисьорът на „Младият Тьорлес” и „Дипломация” отново прие поканата да посети София, този път като гост на „Синелибри”. Спомените му от България са ярки. Преди десетина години е работил у нас по злополучна международна копродукция. (Сценарият на „Папесата”, създаден по книгата на американска писателка, трябвало да разкаже как в далечната 830 г. една жена доказва превъзходството си над мъжете и успява да се възкачи на Светия престол.) Настрана от стегнатата, но ударна кинопанорама в чест на режисьора, която включва „Историята на прислужницата” по така умело експлоатирания напоследък дистопичен роман на Маргарет Атууд, „Една любов на Суан” и „Хомо Фабер”, Шльондорф идва да представи най-новия си филм - „Завръщане в Монтаук”.
Режисьорът за пореден път се опира на Макс Фриш, навярно заради автобиографичния заряд на повестта „Монтаук”. Прибавете интелигентен актьор като Стелан Скарсгард, сам нагазил във възрастта за равносметки, и номинацията за „Златна мечка” става обяснима. Остава да гадаем къде личните прозрения на писателя се пресичат с тези на режисьора. Шльондорф, вече на достолепните 78 години, едва ли се е поколебал да разголи душата си.
„Всичко си заслужаваше”, ще признае той на последната права от автобиографичната си изповед. „Филмите не променят света, но би било жалко, ако ги нямаше”. Нима светът нямаше да е малко по-лош без Оскар Мацерат - гърбавия барабанчик, който на 3-годишна възраст решава да не расте повече в знак на протест?
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
