Добре дошли в първия ден от остатъка на вашия живот

Автор на неустоимия бестселър „Първият ден от остатъка от живота ми”, лауреатката на наградата E-crire Aufeminin 2014 Виржини Грималди прекарва времето си в писане – от списъка за покупките през блога си Femme sweet femme до писането на романи. По повод излизането на втория й роман „Ще разбереш, когато пораснеш”, Carolbookine й задават няколко въпроса.

Carobookine: На 4 май (2015) излязоха в един и същи ден първият ти роман, „Първият ден от остатъка от живота ми” в джобно издание, и вторият ти роман в издателство „Фаяр”. Как се чувстваш днес?

Виржини Грималди: На седмото небе. Това е една сбъдната мечта. Изцяло съм отдадена на вълшебството й.

В медиите те представят като „онази с блога „Жена, сладка жена”. За тези, които не го познават, как би се представила? Какво пишеш в блога? Към кого се обръщаш?

Трудно е да се определи, някои текстове са смешни, други третират по-сериозни теми. Пиша хроники от всекидневието, моето, дори ако понякога преувеличавам, за да разсмея или трогна.

Как се преминава от списването на хроники в блог към първия роман?

Всъщност аз не правя връзка между блога и романа, това са просто средства за изразяване. Винаги съм обичала да пиша, носителят е без значение. В началото лелеех мечтата да пиша книги, но я смятах за неосъществима. Тогава отворих блог и години наред задоволявах потребността си да споделям думите и емоциите си. И после имаше конкурс за разказ, близките и читателите ме насърчиха и си казах: „Защо пък не?”.

Действието в „Първият ден от остатъка от живота ми” се развива главно по време на пътешествие с кораб. „Ще разбереш, когато пораснеш” – на брега на океана в Биариц. Морето ли е любимото ти място за почивка?

О, да! Живея близо до океана, не мога без него.

Ти си представителка на вариант на жанра „чиклит” – роман, написан от жена и който се харесва особено на жените. Читателките ти се отъждествяват с героите й и всекидневието им. Каква е рецептата? Как ни караш толкова да ги харесваме? Защо имаме чувството, че ги познаваме?

Не го правя умишлено, това се персонажи, които сами ми се налагат. Когато пиша, имам чувството, че са до мен, че ми подсказват историите си. Сякаш наистина съществуват, дори истински страдам, когато се разделям с тях в края на книгата…

Приличаш ли на героите си – бонвивани, които обичат да се възползват от живота като пеят, танцуват и си разказват вицове?

Бих искала да отговаря, че съм много сериозен човек, зрял и организиран, но близките ми веднага ще ти изпратят мейли, за да ме опровергаят. Обичам всекидневието да е леко, засмяно и приятно. Несъмнено защото това ми позволява да неутрализирам сериозната и тревожна част, която се спотайва дълбоко в мен.

Имало ли е моменти от живота ти, когато по подобие на Джулия по време на сеанса по лека гимнастика, здравата си „се издънвала”?

Имало е толкова много… Аз впрочем не пропускам да ги разкажа в блога си, с което си заслужих прозвището Пиер Ришар. Колебая се между деня, когато си купих обувки, с които много се гордеех, макар да имах чувството, че дясната е малко по-тясна от лявата. След като ги носих една седмица, установих, че между двете има два номера разлика… Или когато се редих на опашка пред Централната поща с пола, прищипана между двете ми задни бузи. Или когато критикувах свекърва ми, като стоях близо до бейбифона, от другата страна на който се оказа съпругът ми. Всъщност мисля, че целият ми живот е една голяма издънка!

Кой е девизът ти?

„Колкото по-дълбоко тъгата дълбае съществото ви, толкова повече радост може да се побере в него.” Халил Джубран.