„Неспирно разлиствах напред и назад албума през онзи следобед и оттогава все се връщам към него, защото, разглеждайки тези снимки, ми се струваше и продължава да ми се струва, че мъртвите се завръщат или пък че ние сме на път всеки момент да се присъединим към тях.”
Преди време, по случайност и без предварителни очаквания, отгърнах корицата на тънка книжка втора ръка, на която с ненатрапчив шрифт простичко пишеше „Пръстените на Сатурн”, и с по-малки букви, „В. Г. Зебалд”. Не бях подготвен за разтърсващата проза, едновременно старовремска и новаторска, която щеше да преобърне разбиранията ми за литература. Страници на пътепис пораждаха необичайни асоциации, а те от своя страна – низ от чудати истории, които по някакъв начин се сключваха една в друга като някоя словесна верига от въображението на Ешер. Елегантни дълги фрази изпълваха стройни страници без новоредие; само смътни черно-бели снимки, излезли сякаш от вехт албум, прекъсваха плътта на прозата. Нямах представа какво чета; за пръв път от години изпитвах непринудената радост да открия нещо ново, нещо самобитно, нещо несъмнено авторско; като нищо друго. Бях сигурен единствено, че това е голяма литература, и че дълго ще чета и ще препрочитам книгите на необикновения Винфрид Георг Зебалд.
„Емигрантите“, сега излязла на български за пръв път, въплъщава всички особености на неговия стил – бавна, опиваща проза, в която всяка дума въвлича читателя по-надълбоко в плаващите пясъци на своята хипноза; загадъчни фотографии, придружаващи повествованието; преплитане на документална истина и художествена измислица; преливане на мемоар, пътепис и разказ в неделимо, жанрово неопределимо цяло.
На повърхността книгата съдържа четири дълги разказа за емигранти, напуснали Германия в годините на нацизма. В първия срещаме литовския евреин Хенри Селуин, достигнал в Англия охолство, мечтано от много изселници. В годините на старост обаче, той убива оставащото време, броейки стръковете трева по буренясалия си тенискорт, а бляскавите вещи, натрупани през годините, тънат в забрава. Роден е като Херш Северин, но нито новото име, нито разточителните придобивки могат да запълнят празнотата в неговата идентичност.
Във втората част разплитаме историята на някогашния начален учител на Разказвача, Паул Берайтер, прекарал дните си като вътрешен емигрант. „[Е]дна от онези специални влакови композиции, потеглящи още преди изгрев слънце от виенските гари” някога е отвела любовта му към гибел; десетилетия по-късно, влак го зачерква на релсите.
Третият изгнаник, Амброз Аделварт, е далечен роднина на Разказвача – космополит-никъдник, който прихваща чужди езици „само чрез известна пренастройка на умствения си апарат”, независимо дали става дума за английски, френски или японски. Той не успява да достигне до самопознание в далечните си пътешествия, а одисеята му приключва в Итака – но не митичния остров или неговия гръцки първообраз, а психиатрична клиника в Итака, щата Ню Йорк.
Последният емигрант в книгата е Макс Фербер, художник в прашния индустриален Манчестър. През 1939 г. родителите му успяват да го изпратят от Мюнхен в чужбина, но не и да спасят себе си. В своето ателие той безуспешно се опитва да извика образи отпреди осиротяването, след което в безсилна ярост стърже боите от платното в прах на пода.
Дори несвързани помежду си, четирите истории несъмнено принадлежат на една книга. От различен ъгъл проникваме в темите за изгнаничеството, дистанцията между средата и чуждия индивид, загубата на идентичност. Героите на Зебалд са изтръгнати от естествения си път, което носи единствено вътрешно усещане за неавтентичност; за това, че водят чужд живот – имитация на самите себе си, сякаш оставили неделима частица от своята сърцевина далеч назад, и някъде там техният първообраз продължава истинското си съществуване. Един от неговите емигранти „с всеки изминал ден и всеки изминал час, с всеки удар на пулса си става все по-неразбираем, все по-безлик и абстрактен”; друг е „унесен и далеч от нас, сякаш… неспасяемо безутешен”; трети – „толкова по-кух... единствено дрехите го държат да не се разпадне”. Самият Зебалд вероятно добре е познавал това чувство. Напуснал Германия като студент, той остава в Англия до внезапната си смърт при автомобилен инцидент през 2001.
Наред с темите, повтарящите се визуални лайтмотиви в четирите повествования недоловимо пришиват нишките на творбата. Такива например са често присъстващите ледници, завръщането на мъртъвци или самият Набоков, „ловецът на пеперуди”, от плът и кръв. Непосилно е обаче да разплетем арабеската на Зебалдовата проза. Тя е така наситена с шарки и мотиви, че е невъзможно да отличим преднамерената препратка от красивия щрих, застинал при завъртането на словесния калейдоскоп. От океана от смисли при всеки прочит неизбежно изплуват нови детайли, които обогатяват и предизвикват възприятието на читателя.
Но повече от темите и мотивите, това, което обединява историите, е недостижимият повествователен глас на автора. Неговият Разказвач, който едновременно е, и не е Зебалд, е единствено отправна точка. Потайностите на изгнаническите разкази се разбулват воал след воал чрез множество посредници – хора, дневници, летописи, фантазми. Без да излиза от вездесъщото „аз”, Зебалд вплита всички тях в своята проза, създавайки впечатлението, че говорят вкупом. Така призраците от миналото придобиват плътност, докато мъртвите не просто говорят чрез живите, а възкръсват на страницата. Преди повече от половин век, Лорънс Дърел пише на Хенри Милър, че в своята „Черна книга” e унищожил времето. Тук, Зебалд е отишъл по-далеч, сътворявайки литературно време, в което сега е всякога, и художествено пространство, в което тук е всякъде. Всякога и всякъде, съновидения, като че заети от Едгар Алан По, делят простор с реалността; далечни покойници разказват някогашни премеждия; а привиденията са неотличими от живите. Времето, небрежно отбелязва Макс Фербер, не е нищо друго освен ромонът на душата.
Във всеки дребен детайл и в безкрайния низ от случайности и съвпадения, върху които Зебалд гради прозата си, усещам крещящ стремеж към смисъл; към това да подреди хаоса, колкото и заплетен да е, поне в изкуството, поне за 200 страници. Той не обяснява заключенията си, още по-малко ги натрапва; спестява си и каквото и да е морализаторство. „Емигрантите” провокира не с етика, а с метафизика.
Слонът в стаята, който успявах да избегна дотук, е Холокостът. Зебалд има възможността да види страната си отвън в следвоенните години, което го подтиква да бъде един от нейните критици. Всеобщата амнезия за годините на нацизма, нуждата на индивида да се дистанцира от стореното, отказът от отговорност и самозалъгването, че мнозина са били жертви и пасивни борци, го карат да отбележи в записан разговор, че Няма разлика между пасивната съпротива и пасивното съучастничество.
И макар тази тема осезаемо да присъства в творбите му, би било късогледо и несправедливо спрямо неговото изкуство да го окачествим като „писател за Холокоста”. Зебалд не цели мелодрама или вторачване в конкретиката, а чрез нея да достигне митологичното, универсалното. Така шедьовърът „Пръстените на Сатурн” се стреми да проникне в същината на въпроса за насилието, независимо дали то е в Кьолн, Конго или Китай; а „Емигрантите” нищи изгнаничеството, отнесено към когото и да е. Днес, когато четящите хора са емигранти, в чужбина или вътре в себе си, тази книга, уверен съм, ще отеква силно. Препрочитайки четирите дълги разказа, неволно се замислям за героите, които биха я обитавали днес, за днешния бежанец и суровата съдба, която мойрите са му изпрели. Литературата търси нишките на тези истории и ги вплита в общочовешката тъкан. А всички, в крайна сметка, сме емигранти от собствената си невинност.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
