Дъглас Кенеди. Американецът в Париж

Дъглас Кенеди е известен като най-четения американски писател във Франция. Започнал литературната си кариера преди близо 30 години, на двайсет и осем годишна възраст той получава най-високото професионално отличие във Франция – през април 2007 г. става Кавалер на Ордена на литературата и изкуството. През 2009 г. получава и голямата награда на престижния вестник „Фигаро“.

Със сигурност има много причини именно Дъглас Кенеди, сред всички големи имена на съвременната литература, да е толкова обичан и уважаван от френската читателска аудитория. Навярно определящата сред тях може да се търси в дълбоко екзистенциалната същност на неговите романи, а не е тайна, че от Сартр и Камю насам французите си остават непреодолимо привлечени от изкуство, което се занимава с философията на съществуването. Със способността си да пише увлекателно и същевременно разтърсващо за необятната самота и безизходицата на съвременния човек, с усета си за абсурдното, обогатен от сарказъм и майсторско боравене с езика, американският автор гради сюжети, в които действието препуска шеметно, но в същото време характерите са плътни и достоверни, многопластови и психологически обосновани.

Първата му книга, „Мъртво сърце“ (1994), акцентира върху абсурдите на съвременното общество, разиграни в капсулирания ад на едно „несъществуващо“ село в опустошеното сърце на Австралия. Романът е своеобразна антиутопия от края на ХХ век. В него чрез хиперболизирани и алегорични ситуации и взаимоотношения се провокира критичният подход на читателя към обществото като анонимна, но всевластна структура на контрол и манипулация. Главният герой по полостъровски напуска удобния си, но посредствен живот в Америка, изоставя удобството на нормалното си съществуване и се отправя на първото си истинско и рисковано пътешествие в търсене на себе си и на смисъл в живота си. Авантюрата, която следва, е просмукана от черен хумор, заради който „Мъртво сърце“ е определяна като черен роман – тя е едно дълбоко гмуркане в наводнените с ужас подземия на човешката природа, където никой не би отишъл доброволно.

Вторият роман на Дъглас Кенеди, „Живот назаем“ (1997), отново поставя под увеличителното стъкло на своята фабула пороците на привидно цивилизования ни и красив свят. И тук присъства контрастът между хубавия и излъскан като в американска реклама на сос за спагети живот и отвратителните тайни, които се спотайват под повърхността. Текстът на Кенеди работи брилянтно с парадоксалната близост между криминалното и ежедневното, между патологичното и нормалното, до степента, в която те не могат да бъдат откроени в лабиринтите на очевидно сложния живот на най-новото време. Кинематографичността на романа не остава незабелязана и „Живот назаем“ получава своята успешна киноадаптация – „Човекът, който искаше да живее живота си“ (2010). Режисьорът Ерик Лартиго е натрупал полезен опит като асистент на Едуард Молинаро и Емир Кустурица, а изпълнителите на главните роли Роман Дюрис и Катрин Деньов са залог за успех. Филмът сполучливо отразява напрегнатата атмосфера на книгата, макар да е критикуван заради откровено парижката си интерпретация.

Романите на Дъглас Кенеди са известни преди всичко с невероятната си увлекателност – те се четат на един дъх и с лекота, въпреки многопластовите и философски сюжети, и се отличават с премерен ритъм, методично натрупване на напрежение и документалност на психологията. Почти шейсетгодишният днес писател, разделящ живота си между Лондон и Париж, има зад гърба си вече девет романа, които заслужено го подреждат на лавиците на световната библиотека като един от майсторите на съспенса в съвременната художествена литература.