Казусът Улицка

Седемдесет и тригодишната Людмила Улицка е истински жив класик. Започнала да публикува на петдесетгодишна възраст, днес тя е носител на големите руски награди (първата жена, която получи руски Букър), както и на множество чужди, например литературната награда на Китай; най-силният руски кандидат за Нобел. В родината си обаче е приемана противоречиво. Не знам как би изглеждал Достоевски, ако творбите му приживе се обсъждаха в Интернет, но Улицка постоянно е съпровождана от оценки като национален предател и човек от Пета колона; липсва й само българското изобретение соросоид. „Казусът Кукоцки“ е сравнително ранна за нея творба (2001, именно тя й спечелва Букър), пета подред в превод, при това много хубав, на български. Тя изглежда най-близо до представата за „класически роман“: дълъг текст с линейно повествование в реалистичен стил, най-често определяна като „семейно-историческа сага в най-добрите традиции на руския реализъм“. „Класически“ за мен е романът, който те обхваща в своя художествен свят и те кара, поне за известно време, да мислиш чрез него. Творбата на Улицка има такова въздействие, дори върху съзнанието на един претоварен и пренаситен от необходимостта да чете литература човек; тя честно може да бъде наречена роман-свят. Сюжетът тръгва от годините преди Октомврийската революция, минава през последствията от две световни войни, през политическите репресии върху руската интелигенция и борбата с „космополитизма“, надживява Великия вожд и в последните си страници достига 70-те години на ХХ век. Фигура носител е изключителният лекар Кукоцки, потомствен медик от времето на Петър Велики. Той е център на един малък семеен свят, из който се движат героите, разположен – уж удобно и капсулирано – в големия свят на историческите промени така, както нероденият живот се е разположил в майчината утроба. Тази метафора на живота-кълбо, колкото самостоятелно, толкова и отворено постоянно навън, се повтаря в много дълга поредица: от ембрионите, които изучава Кукоцки, и децата, които измъква навън (той е акушер-гинеколог) през безбройните перипетии, в които индивидът оцелява или не оцелява в своето общество, до езерото с неоживелите деца на оня свят. (Всъщност тук трябва да кажа, че има една част, която разполовява реалистичната тъкан на романа, за да вмести в неговата словесна утроба разказ за онова мистично пространство, което дели умирането от окончателното заселване в другия свят, преходна зона, позната в християнската митология като „чистилище“. Фантазмената визия на Улицка – много далече от всяка евтина митология – е сред най-оригиналните в световната практика.)

Въпреки че носи характеристиките на семейно-историческа сага, „Казусът Кукоцки“ е роман със силен личен ангажимент. Той разказва съдбата на медицинската наука в Русия през ХХ век със специален акцент върху генетиката, а неговата авторка по образование и (кратка) практика е тъкмо биолог-генетик. „Генетичната“ линия е възложена на втория „главен“ герой, гениалния (разбира се, евреин; разбира се, по своему луд) учен Иля Йосифович Голдберг. Неговият талант съзрява в една етногенетична теория, която поставя началото на социогенетиката в света. Той изследва промените, настъпили със „социогенетичната единица“, наречена преди революцията „руски народ“. В продължение на десетилетия тя се е развивала по принципа на отрицателния подбор, т.е. постъпателно и последователно е губила най-доброто от своя генетичен фонд. С Бялата армия от Русия изтичат триста хиляди млади и здрави дворяни; през 1922 изгонват професорите; разкулачването погубва милиони от най-работливите селяни; репресиите унищожават смелите и честните, да не говорим за евреите, свещениците, творческата интелигенция… По принципа на отрицателния подбор новият съветски народ се възпроизвежда чрез оцеляващите: потайните, хитрите, подлите и продажните. И макар че тази теория е възложена на героя Голдберг с неговите „Очерци по етногеография“, които ще бъдат публикувани в САЩ, самата Улицка нееднократно я изразява като свое мнение в интервюта. (Чудна ли е тогава омразата, която й засвидетелства същият социален тип?)

Романът във всеки случай се чете много увлекателно (обвиняват авторката и в склонност да пише по „масов“ начин), той сякаш е най-доброто, което може да се роди от деликатното и умерено съчетаване на западен постмодернизъм с руски традиции – случай крайно нетипичен за склонната към крайности „руска душа“. Но пък Людмила Улицка е родена в Башкирия.