„Истории, различни от моята” превръща мъката в литература

„Истории, различни от моята” от Еманюел Карер бе приветствана като истински шедьовър в литературните среди. Писателят извършва подвига да говори за „живот и смърт, за болест, за крайна бедност, за справедливост и главно за любов”, избягвайки клишетата и придържайки се плътно до реалността. Заглавието показва волята на автора да се отдалечи от автофикцията или интроспекцията (като в „Един руски роман”), които невинаги са оценени от медиите…

Нищо, което да предвещава какво ще има вътре, не фигурира на корицата на новия роман на Еманюел Карер „Истории, различни от моята”. А какво би могло да има? Внимание, очаквайте шамар. После още един и още един. Сърцето ви се свива, в  стомаха ви нараства бучка, очите ви смъдят. Няма сега да се разревете заради една книга! Не, не заради една книга. А заради живота, смъртта, любовта, заради истории, различни от вашата, мъчителни, трагични – възвишени.

През декември 2004 г., когато цунамито връхлита върху Югоизточна Азия, Еманюел Карер прекарва отпуската си в Шри Ланка. Той и близките му са пощадени, но са заобиколени от мъртъвци и от хора в траур, като двойката, с която са се запознали няколко дни преди това на плажа и която е загубила в катастрофата дъщеря си Жюлиет. „Вчера те бяха като нас, ние бяхме като тях, но на тях им се е случило нещо, което не се е случило на нас и сега сме части от две разделени човечества.”

Мъката, превърната в литература

Карер не решава веднага да напише книга за тези събития. Но като се връща в Париж, спътничката му Елен, с която се чувства по-свързан от всякога след трагедията, се сблъсква с една друга смърт – на сестра си, също Жюлиет. Този път не дете, а майка, съдия по професия, нежна, за пример, и чието съществуване е било белязано от две големи битки – личната, срещу рака, отнел й употребата на единия крак. Професионалната, срещу странната (не)справедливост, често облагодетелстваща по-силния, която тя води заедно с Етиен, другият „куц и раково болен” съдия от виенския съд. След смъртта на Жюлиет самият Етиен ще предложи на Еманюел Карер: „Ти си писател, защо не опишеш нашата история?”.

Карер се опира на реалните факти и ги превръща в литература. Отдалечава се от себе си, за да се сблъска с другите, да опише очите им и да изследва вътрешностите им. Тук откриваме автора на „Врагът”, често цитиран в романа. Карер разказва за приятелството между Жюлиет и Етиен и го прави легендарно. Разказва за делата, водени от тях двамата, и ги прави завладяващи. И в часа на кризата трябва да се прочетат  особено сериозно онези пасажи, които обясняват без професионален жаргон механизмите на свръхзадлъжнялостта и крушението на най-уязвимите.

Адът без другите

Но колкото и да е парадоксално, макар и много да става дума за мъка, бедност и траур в „Истории, различни от моята”, книгата – и точно това е изключително – позволява на ведростта да надделее над тревожността, животът и любовта да победят смъртта. Какво ни казва Еманюел Карер? Че избирайки да се вгледа в живота на другите, той е прогонил неврозите, обсебващи неговия. „Бях свободен. Предпочитам това,  което ме сближава с другите, отколкото това, което ме отличава от тях. Това също е ново.”

„Истории, различни от моята” е фундаментална творба, от онези, които обобщават всички останали и в които авторът може да твърди, че е намерил личния си път и литературните си пътища. Да опишеш другите и да пишеш за другите – все едно дали става дума за описанието на опустошения плаж в Шри Ланка или за селцето в Изер… Красив избор, който обновява френския роман.

„Льо Монд литерер” 

„Истории, различни от моята” на Еманюел Карер: истории, изтръгнати от нищото

Да пишеш, означава да поемеш определен риск.

При това огромен риск: рискът да изложиш на показ, да споделиш с другите най-личните си преживявания, да кажеш истината, дори под формата на фикция. Истината – революционната! Всички романи, всички повествования могат да въвлекат своите автори в подобни опасни положения. Но някои от тях, ако може да се каже така, „обират точките”.

Те се отправят много надалеч. Отиват в мрачни области, там, където страхът и благоприличието карат повечето да направят крачка назад. Те дълбаят и пак дълбаят, за да стигнат до дълбините на човешкото същество. Като Еманюел Карер, който принадлежи към този дързостен вид, те се придвижват по въже – една крачка в повече, вляво или вдясно и бум! – току-виж си станал патетичен или направо нелеп. И падаш.

В предишните си книги този петдесет и две годишен писател вече бе преминавал – успешно – през опасни терени: животът на един убиец („Врагът”) или на едно семейство („Един руски роман”), без да се заиграва с измислени идентичности. И ето че с „Истории, различни от моята” имаме същата история, но още по-дръзка. Не заради съдържанието, колкото и да е блестящо (и този път става дума за реално съществуващи лица), а заради това – обратно на своето време и на цял един литературен отрязък, че Еманюел Карер се осмелява да напусне убежището на определена форма на цинизъм. Далеч от иронията, от студенината, от отчаянието, той има невероятната претенция да обхване живота в неговата цялост – това, което разделя индивидите, но също и може би преди всичко това, което ги споява и прави от тях едно единствено човечество. За да цитираме израза на психоаналитика Пиер Казнав (която авторът би искал да е произнесъл), става дума за „безусловна солидарност със съдържащата се в човешката участ бездънна покруса”. За нечуваното желание да спасиш нещо чрез литературата.  И за таланта да успееш да го направиш в една разтърсваща книга.

Една сцена обрамчва това начинание в началото на разказа. Разказвачът (той се определя като писател, но не се назовава, докато останалите герои го правят, поне с малките си имена) са намира на плаж в Шри Ланка през един декемврийски ден на 2004 г. Цунамито, опустошило крайбрежието, е оставило на брега стотици подплашени жертви, плюс трупове тук и там. Сред оцелелите има една жена, англичанка, наречена Рут, която упорито отказва да се махне от плажа. Тя чака Том, младият си съпруг, отнесен от вълната.И няма да замине, преди да констатира смъртта със собствените си очи – не желае дори да произнесе думата. Около нея състрадателни непознати се опитват да я вразумят, но така и не успяват. Въпреки това настояват. Стоят около Рут, пише Карер, обединени от идеята, че за нея все още може да се направи нещо. Че могат да я откъснат от празното, пред която стои неподвижна и незряща. Да я спасят.

Същината на обикновеното

Този израз, „да я откъснат от празното”, може би най-добре определя начинанието на Еманюел Карер. Приближавайки се много наблизо до „истории, различни от неговата”, писателят ги „спасява” – и своята история също. Не само тази на Рут, но и тази на Жюлиет, сестрата на съпругата му, починала от рак на 33 години. И тази на Патрис, съпруга на Жюлиет, и на Етиен, неин приятел и колега от Виенския съд, където е била съдия. И тази на родителите й, на трите й момиченца, които може би няма да си спомнят за нея, и дори тази на съседите й в селцето, където е живяла.

За да разбере, авторът е изслушвал оцелелите. Часове наред. И след това им е оставял правото (много необичайно за писател) да прочетат текста, преди да се издаде, и да го променят, ако сметнат за необходимо. Дори да включи в скоби някои от прибавените в полето бележки от Етиен, главният му събеседник. Ето това е изключителното качество на тази книга, която иначе се опитва да долови същината на обикновеното.

Защото извън непредвиденото, цунамито, болестта, злополуката, Карер се заема с най-баналното, най-всекидневното. Желанието му да „спасява” не се отнася само до забележителната част на човешкия живот. Той не избягва описанията на дребните неща, употребата на някои клишета (дори едни-два пъти става патетичен, когато например споменава малката си дъщеричка) и дори позоваването на техническата страна на съществуването – и в медицинската, и в юридическата област. Когато пишеш романи, трябва да имаш куража да навлезеш в подробностите на свръхзадлъжнялостта, чрез която Етиен и Жюлиет на свой ред се опитват да спасят бедните от фалит. 

Кураж, но и забележителна разказваческа виталност

Защото „Истории, различни от моята” е обратното на скучна книга, тя дори е page turner, както казват англичаните – произведение, което не можеш да оставиш, докато не отгърнеш и последната страница, колкото и да е часът. Чрез своите наблюдения, размисли (за болестта и влиянието на психиката например), чрез афинитета си към разглежданите теми Карер не просто разказва – той прави много повече: той превръща света в литература. Като съвършен портретист, той предава повече от точното отражение на даден герой и на дадена ситуация – той предава истинския им образ. (Рафаел Рерол)