Законът в схватка с религиозната вяра

Фиона Мей, съдия в семейното отделение на Висшия лондонски съд, е неприятно изненадана, когато съпругът й обявява намерението си да си има любовница и иска благословията й. Междувременно й е възложено дело, свързано с болен юноша в критично състояние, свидетел на Йехова, който отказва да се лекува по религиозни съображения. Фиона решава да го посети в болницата, което води до класическия сблъсък, присъщ на творчеството на Макюън, между рационалното и духовното. В елегантния си тринайсети роман „Законът на детето” – една от онези книги, от които не можем да се откъснем, Иън Макюън, майсторът на литературния съспенс, неочаквано се проявява с цялата си душевна деликатност. Открих го в дома му в Глочестършър и говорих с носителя на наградата Букър за това, какво го е вдъхновило за този най-богат женски характер след Брайъни от „Изкупление” и за истинския съдебен случай, който стои в основата на романа.

Сп. „Вог”: Фиона Мей е разумна и състрадателна жена и работата й като съдия по семейни дела я принуждава да навлиза в най-интимните кътчета от живота на хората. Но, както откриваме, самата тя има лични проблеми. Как всъщност се роди този образ?

Иън Макюън: Преди няколко години вечерях с трима или четирима съдии, мои приятели, прочути в своята област и вече оттеглили се – до един мъже впрочем – и задявките им по време на разговора много ме заинтригуваха. Помислих си, Боже, това можеха да бъдат група писатели. В един момент домакинът извади от библиотеката един том, в който бяха включени собствените му съдебни решения. По-късно същата вечер можах да се оттегля в един ъгъл и да го прелистя. И си казах: това е напълно пренебрегнат поджанр в нашата литература, с историческа и философска дълбочина, с немалко скептицизъм, понякога остроумен, и занимаващ се с ключови морални теми. Имаме много книги, посветени на престъпниците и техните жертви, на частните детективи и полицаите. Но съдиите не се появяват толкова често в литературата, макар да са тези, който в крайна сметка решават съдбите на хората.

„Вог”: Фиона Мей ми напомня Хенри Пъроун от „Събота”, друг професионалист, който се опълчва срещу ограниченията в собствения си светоглед. Но има поне една същностна разлика. Кое ви накара да изберете образа на жена?

И.М.: Впечатли ме един случай, свързан със свидетелите на Йехова, който се бе паднал на приятеля ми Алън Уорд. Една вечер на един концерт той разказа как веднъж като бил дежурен съдия трябвало бързо да вземе решение – момчето спешно се нуждаело от преливане на кръв. Отишъл в болницата, стоял около час, говорил с момчето и научил за страстта му – футбола. Историята силно ме впечатли. Но в романа ми се искаше да опиша нещо по-емоционално, нещо, което да се случи между съдията и момчето. Затова направих съдията жена. Между двамата има някакъв копнеж, нещо смътно еротично, неизразено. И заедно с това исках да обрисувам паралелната драма на нейния брак и на съжаленията й, че няма деца.

„Вог”: Неразбирателствата между мъжа и жената са тема и в предишните ви книги. Но дори  в моментите на криза между Джак и Фиона имаме чувството за дългогодишна любов, за натрупване на споделени спомени. Като знаете, че бракът също е акт на вяра, по-оптимистичен ли сте за неговото бъдеще?

И.М.: Бих могъл да бъда. Но в същото време Джак иска да рискува всичко за една последна любовна история. Така че това е отчасти разговор за любовта и отчасти за неприятната реалност, че сме смъртни. Не знам за вас, но познавам много хора, които са останали верни съпрузи дълго време вече – и това са двойки, оженили се точно в началото на сексуалната революция с целия хаос и освободеност и мъка, последвали от нея. И въпреки всичко те са останали заедно. Така че, помислих си, сега всичко това е минало и ние, поколението на бейби бума, сме в здрача на живота си. Но как се разиграва любовта сега? Каква би била драмата?

„Вог”: Срещата на Фиона с момчето ще има дълбоки професионални и лични последствия. Това ли е сцената, която възприемаш като най-драматична?

И.М.: Знаех, че би било своеволие за един съдия да напусне залата, да прекоси Лондон и да поседи с едно момче за час. Но трябва да кажа, че когато започнах, не знаех коя е Фиона. Тя беше нещо като човек, който върви към вас в мъглата. И всяко изречение, написано за нея, я правеше малко по-ясна. Дадох й много от мен, включително до любовта й към рационалния разговор и опитите й, често неуспешни, да го приложи към човешките проблеми. Интересното за рационалните хора, които искат да живеят рационален живот, е, че те често са завладени от ирационалното. Те са много беззащитни. Лесно рухват, защото не разбират какво става. И аз исках Фиона да е залята от поток от чувства, в които не може напълно да вникне, колкото и да ги превърта в главата си.