Защо четем Фройд?

През 1991 г. зората на българската демокрация беше ословесена, покрай други неща, и от първия пълен сборник с онази част от трудовете на Фройд, която е посветена на естетиката, изкуството и литературата. Нетипично за прибързаното пионерство на 90-те, сборникът беше много представителен и компетентен заради съставителството на Исак Паси и превода на Харитина Костова-Добрева. Днес, 26 години по-късно, появата на подобен сборник вече има различни функции, по-близки до нормалната и възпитателна повторителност на културноисторическото наследство.

Съставителят на новия сборник, Никола Атанасов, е използвал стария принцип на подреждане според датата на написване (вместо на публикуване), като е изоставил четири съчинения, включени от Паси: голямата книга за остроумието (напълно разбираемо) и три малки статии, които всъщност ни липсват, особено „Ужасяващото“. Използвани са и старите преводи на Костова-Добрева с много дребни поправки.

След като вече е престанал да ни учудва и не може да предизвика скандал, защо продължаваме да четем Фройд? Защото четем и Шопенхауер, и Ницше, и Киркегор – това е най-лесният отговор и неслучайно проф. Паси включи Фройд тъкмо в поредицата с класическо философско наследство. Постмодернизмът от втората половина на XX век преоткри Фройд най-вече през Лакан и го актуализира чрез удоволствията на деконструктивистката интелектуална игра. Днес обаче не ни е до игри, не и в новата среда на съвсем реални бедствия, които продължават да се развиват в неизвестна прогресия. Какво би могъл да ни каже Фройд, чийто ум така странно съчетава научния рационализъм на медицинското знание с ирационалната стихия на късноромантическото въображение? Заради тематичната ориентация на сборника можем да ограничим този труден въпрос и да го зададем в по-умерени граници: ще бъдем ли адекватни на изкуството в нашето време, ако се опитваме да го проумеем със средствата на класическата психоанализа?

Що се отнася до собствено естетическата същност на изкуството – не, поне според мен. Самият Фройд не се вълнува от нея и не си я поставя като цел за проумяване и анализ; смисълът на изкуството за него се изчерпва със „съдържанието“. „Съдържанието на едно художествено произведение ме привлича повече от неговите формални и технически качества“, пише в „Мойсей на Микеланджело“ човекът, чието любимо четиво все повече стават романите на Агата Кристи. Само че тези, така пренебрежително назовани като „формални и технически“, качества са тъканта на изкуството, или онова, което стои между съновидението и „Хамлет“ например. Пренебрегвайки естетическата направа на културния текст, Фройд фокусира вниманието си върху биографичния опит на твореца – подход с романтически корени, днес възкръсващ по непознати по-рано причини. Имам предвид нарастващата обсесия да се прави изкуство по дилетантски начин, извираща от най-типичната болест на пост-постмодерния свят – нарцисизма. Изкуството според Фройд е средство, с което творецът прикрива (и надживява, като я сублимира) бурята на своите незадоволими желания и нагони; компенсативен симулакрум на действителността, с която не е в състояние да се справи. Изкуството, с други думи, е начин да заобиколиш принципа на реалността, за да попаднеш насред принципа на удоволствието. Трудно е да се подцени приложимостта на това твърдение в днешния свят. Ако някога се съмнявахме в „здравия разум“ на психоаналитичната логика, днес я виждаме разпростряна навсякъде. Сред общество, което фешитизира нарцистичното удоволствие, изкуството се превръща в масова практика на сублимация, а това ни връща към необходимостта да прочетем отново Фройд. Когато в самото начало на XX век излиза „Тълкуване на сънищата“, неговата най-популярна книга, за осем години са продадени едва 600 екземпляра. Днес желанието да прочетем Фройд не се подслажда от опасността на забраната, както по времето на държавния комунизъм, нито от тръпката на скандала. Броят на продадените книги ще бъде обаче свидетелство за това дали и доколко имаме кураж да се разпознаем в едно огледало, което не ни показва красиви.