Безкрайният Банвил

Джон Банвил винаги е предан на заглавието: то е и синтез, и входен ключ към всеки от романите му. Затова, не изненадващо, авторът в „Безкрайностите” е неуловим, свръхкомбинативен и извеждащ разказа - в сгъстения си като еликсир език – през рога на смисловото изобилие. И то, и жанровата форма - комедия, мистерия и драма едновременно – са арабесково заплетени. Обратно на идеално подредената композиционна рамка: в голямата си къща в Ардън Хаус, Ирландия, старият физик Адам Голди лежи в предсмъртна кома, обиколен от скръбни изпращачи: съпруга, дъщеря и син. А също - изкусителна снаха, двойка прислужници и двама ненадейни гости. Отива си обаче не никому незнаен учен, а математически титан, доказал с гениални изчисления наличието на безкрайни паралелни светове. Предвид статута му на свръхчовек, компанията простосмъртни няма как да е достатъчна. Затова наоколо витаят боговете - Зевс и Хермес - и току се вселяват в телата на другите: удвояват броя на безкрайностите. Разказът се води от Хермес – провождащият в отвъдното, но също и интерпретаторът, който коментира с иронични речи битието долу. Или ни влива в потока му, надничайки в мислите на всеки.

Романът е поредният интелектуален лабиринт на Банвил. Разделен в три действия (части) - като в антична драма, ала – дали по Джойсово-Одисеев образец? - разиграни в един-единствен летен ден. Името Ардън Хаус препраща към място в пиеса на Шекспир; името на Адам Голди и синът му – също с име Адам – упорстват с библейската си референция; главната интрига пък се основава на мита за Амфитрион – през версията му от едноименната пиеса на Клайст от 1807. Наравно с препратките, се нижат парадокси и чудатости: пред къщата минава старовремски влак, докато младият Адам шофира автомобил, задвижван от солена вода. Такъв ли е светът от светове? Анахроничен и неузнаваемо заплетен от несъвместими единици другост? Самите герои, като монадите на Лайбниц, се пресрещат и оттласкват из фасетите пространство в Ардън Хаус в поредици от мимолетни мизансцени – всеки с всеки, по трима или всички заедно – в събиращ хаос или разпиляващи подредби? От противоречивата природа на човека, на живота се интересува Банвил. Самият ден вече обхваща двете крайности с всички светлосенки в часовете между тях. Както и с всички багри и боричкащи се в тях нюанси: кремавозлатисто, плесенносиво, тинестомораво. Това са, впрочем, малка част от съчетанията, предадени до съвършенство в превода на Иглика Василева. Но, да, дори в интерлюдиите - от натюрморти и пейзажи, набъбнали от колорит, подобно пресни маслени платна, Банвил преследва контраста. Най-ясно го улавя, разбира се, през светлината, която ползва, сякаш е скулптор леяр на студени оръжия: „меч”, „брадва”, „копия”, „ножове”. Такива са метафорите, с които тя се спуска и прорязва материята на света, пръскайки остри стоманени, оловни, платинени и месингови отблясъци. Напомняйки за същността на типичните главни персонажи у Банвил: страхопочитаващи мислители, вътрешно неуязвими, по фаустовски дръзки, с метално непрогледен ум, пресечен от метафизическа искра. На които Банвил елегантно преотстъпва цялата откривателска власт или пък авторството на порядъка. Нима има по-самоироничен и едновременно по-достоверен начин да се представи сътворяващият акт в литературата, пък и нейният действителен омнипотент. Писателят, разбира се, неуловимият Джон Банвил, играещ с „безкрайностите” светове посред Олимпа на художествената си творба.