Запиши се за нашия информационен бюлетин, бъди в крак с културните събития!
Ще получите съобщение за потвърждение!
Нещо се обърка, опитайте да презаредите страницата!
„Никога ли не сте откривали в поведението, думите или жестовете на другите онова, което по-рано дори не сте можели да назовете? Не сте ли виждали в тях искрата, която ни липсва, непонятната яснота, сигурната ръка и уверения замах, които никога няма да имаме, онова, което навремето се е наричало осененост?”
Хавиер Мариас е наясно, че любовта винаги има въображаема страна. Затова е създал „Сантименталният мъж” - прелъстително елегантен, съзерцателен текст, който предава емоции и състояния на непреодолимата граница между съня и действителността – всички те са описани с такава последователност и финес, сякаш думичките плетат дантела. Разказът тече в първо лице, колкото прозирен, толкова наситен със значения и, което съвсем не е за пренебрегване, поръбен с тънко чувство за хумор.
Нашумял оперен певец пътува с влак за Мадрид, където ще се превъплъти в образа на Касио от „Отело” на Верди. Настанява се във влак в купе с трима непознати спътници – фламандския банкер Йеронимо Манур, съпругата му Наталия и техния компаньон Дато. Принудителното безделие на нашия герой е употребено в догадки за онова, което ги свързва в действителност. Единият мъж срещу него е съмнително вперен в пробягващия пейзаж, очите на втория са с цвят на коняк, ухаят на малодушие, облечено в тираничност.
„Може би това бе единственото, което му липсваше в живота: желанията му да бъдат разбирани и изпълнявани, без да трябва да ги съобщава.”
Спящата жена помежду им има вид на мъченица. Застинала в чудновата поза, тя докрай остава енигма – като че ли меланхоличната й аура обвива като мъгла цялостния й облик и той не придобива яснота в нито един момент. Предвид стеклите се обстоятелства читателят удобно ще си я представя като съвременна Дездемона, късащ сърцето лирико-драматичен сопран, станал жертва на разяждаща ревност и чувство за притежание.
Тенорът случайно среща загадъчното трио седмица по-късно в луксозния хотел, в който е отседнал - също като тях. Така животът му, най-неочаквано, се преплита с техните съдби. По-късно се оказва, че основната роля на Дато се изразява в опитите му да предотвратява любовните набези спрямо болезнено отегчената и изтерзана Наталия Манур. В интервалите между репетиции и представления певецът я ухажва, а Дато, като един перфиден и доста изтънчен хроникьор, докладва на съпруга й, Йеронимо Манур, чиято властна ревност постепенно ескалира…
Всичко това напомня за популярен шекспиров сюжет, но Мариас е умел разказвач, който неспирно си играе с нашите очаквания, като първо ни изкушава с някоя проста истина, после ни кара да бръкнем в дълбокото, за да дешифрираме събитията сами, да постигнем яснота благодарение на нюансите, в които вече ни е въвел най-добросъвестно. За разлика от „Сърце тъй бяло” например, който е ярко съчетание на интелектуална проза с наративни трикове, присъщи на трилъра, „Сантименталният мъж” e образец за психологически сложен, изящен (без съмнение некомерсиален) роман.
Хавиер Мариас пише така, както живее – предизвикателно и екстравагантно, оставайки фанатично предан на стила си, на изтънчения си вкус. И понеже е „най-награждаваният и талантлив съвременен испански писател”, всяка следваща негова творба се очаква с предвкусвана наслада. Сред големите постижения на Мариас е и романът „За мен спомни си в утрешната битка“, отличен с наградата „Фастенрат“ на Испанската кралска академия, наградата на Венесуела за испаноезична проза „Ромуло Галиегос“, френската „Фемина” за чуждестранна литература и италианската „Мондело”. С всичките си емоционални пластове „Сантименталният мъж” носи мистичния чар на лунен камък – един несбъднат сън за щастие, който поставя егото на изпитание, дълбае из най-интимните човешки блянове и страхове, за да извлече здравословен покой – може би мним и ефимерен, но все пак покой.
Както сам Мариас отбелязва в единия от двата епилога на книгата, „Сантименталният мъж“ е любовна история, в която любовта не се изживява, а се предвещава и спомня. Но възможно ли е да си спомняме любовта такава, каквато е била, при положение че вече не съществува? Или самото мислене, въобразяването на едни или други преживявания е неразделно от нея? Авторът избягва баналния въпрос дали не е безотговорно да кичиш с „любов” предполагаеми и преходни, поради това доста съмнителни, страсти. Затова пък няколко пъти проблясва лайтмотивът: „Няма по-ефикасно, нито по-продължително покорство от онова, което се гради върху измисленото или дори върху никога несъществувалото.” За тенора, сантименталния „неаполитански лъв” в романа, е отреден томителният копнеж по неосъществимото. Колкото до Манур, в момента, в който се е вкопчил в Наталия, любовта им започва да се преобразява в спомен за самата себе си, ако изобщо е била споделена. Възможно ли е той да не си дава сметка за това превращение? И ако приемем, че не го осъзнава, заслужава ли самоубийственото му постоянство възхита?
Макар задълбочената оценка на един превод да изисква познаване и владеене на езика на оригинала, имаме всички основания да подозираме Теодора Цанкова в майсторско справяне с тази нелека задача.