Акушерка денем, писателка нощем

Фигаро Магазин: Рецензия на Лоранс Алош 

Вече предсказват на Аньес Льодиг фантастична съдба ала Ана Гавалда заради втория й роман, „Обещание за щастие”. Един чудесен текст, предназначен както за широк кръг читатели, така и за естети, изкушени от художествените качества на стила.

Писането като терапия

Младата жена взема перото през 2005 г., за да разкаже историята на сина си, болен от левкемия. В продължение на година, всяка неделя тя списва „бюлетин”, за да запознае близките си с всекидневието на Натанаел. Без патос, без ненужни емоции, без чувство за вина. Дъщеря на преподаватели, тази влюбена в думите жена говори за мимолетните радости и трайното страдание, без нито за миг да изгуби чувството си за хумор и усета си за смешното, които я издигат на висотата на малкото й момче, „толкова весело, толкова смело”, че не й остава друго освен и тя „да придаде на това, което пише, малко лекота”.

Разчувстван от текстовете й, един професор от болницата я убеждава да не спира дотам. Не само защото писането се оказва забележително терапевтично средство за скърбящата майка, но и защото свидетелството на Аньес, комуникативната й енергия „може да се отрази добре на другите хора”! Изречен от лекар, съветът има стойността на нареждане. Тя пише, месец след месец, за удоволствие и за да удържи едно свое обещание. „Обещах на Натанаел, че всичко ще бъде наред. Нямах друг избор, освен да реагирам, заради него, заради нас. Смъртта на дете плаши, човек гледа да се скрие… И греши. Имах нужда да кажа високо и силно, да напиша, че животът продължава!”

Акушерка денем, писателка нощем

Тя работи като акушерка пред деня и пише нощем. Мелодиите на Трейси Чапман, на Агнес Обел придружават потракването на клавишите на компютъра й. „Пиша с бързината на мисълта… Всичко си идва само, не знам откъде. Сигурно Натанаел го командва…” Никакви комплекси, никаква пресметливост. Младата жена е разлиствала повече учебници по гинекология, отколкото романи от поредицата „Плеяда”. Е, и?

Завършила е средно образование с научен профил – агрономство, женена е от двайсет години за селскостопански труженик от Нормандия, и всичко това не означава, че ще напише роман. Все едно. Нищо не може да спре тази нежна, но волева личност. Написва една първа книга, като за първи опит, неоценен от издателите. Бързо забравено разочарование. През 2010, на 37 години, участва по интернет в конкурс, организиран от списание „Фам актюел”. От 600 ръкописа е отличен нейният, „Мари отгоре”.

Звучи като наистина изживяно

От кабинета си в издателство „Албен Мишел” Пиер Сипион забелязва този талант, предопределен да даде смисъл и истинност на големите добродетели, каквито се добротата, добронамереността, солидарността, хуморът… „Обещание за щастие” няма изкуственото звучене на книгите от типа feel good, които замазват черните мисли на читателите с рецепти, съшити с бели конци. Напротив, романът създава ясното впечатление, че ни говори за нещо изживяно. Аньес Льодиг е използвала елементи от това, което е написала непосредствено след смъртта на Натанаел, но времето е притъпило емоциите й и й е позволило да се освободи от трагичното, за да измисли трогателната история за „срастването” – научен термин, който тя предефинира по свой начин, като „сближаване на чувствителни и наранени лица, което води до заздравяване на всеки елемент от цялото, което образуват.” Такъв е случаят на Жюли, която упорито върви напред въпреки трудностите. Когато зад касата, на която работи, изтощена до крайност, среща погледа на Пол, шейсетгодишен инженер, тя не си представя до каква степен тази невероятна среща ще промени живота й. Трудно е да се каже повече, без да се изопачи тази разтърсваща книга, в която нещастието няма последната дума.

„Мечтая за невъзможното и казвам: „Защо не?”

Почти не се учудваме, че Аньес Льодиг е до Валери Тонг Куонг и Давид Фоенкинос сред петимата автори кандидати за наградата „Мезон дьо ла Прес”, която се дава на роман, за който се предполага, че ще стане летен бестселър. Необходим е талант, за да се напишат такива забавни и трогателни диалози, да се предизвика толкова емоция, без да се изпадне в сладникав драматизъм.

Необходимо е да имаш остро съзнание за живота, да си опитомил мъката, за да призовеш с толкова чувствителност, искреност и зрелост тайнствената сила, която ни позволява да приемем неизбежното и да продължим нататък. А ако надеждата не е нещо неразумно? На тези, които биха видели у нея само наивност, авторката отговаря, цитирайки Джордж Бърнард Шоу: „Някои гледат реалното и казват: „Защо?”. Аз мечтая за невъзможното и казвам: „Защо не?”.

Превод от френски: Росица Ташева