Като на екран

Още с „Партиен дом“ (2007 г.) Георги Тенев се наложи не просто като писател, за когото социалното и политическото са от ключов интерес, но и като писател, който много внимателно обгрижва езика на текстовете си. Последното би трябвало да е максима за всеки професионално пишещ, но то отдавна не е нещо, което се разбира от само себе си. Напротив, и български, а и чужди автори много често демонстрират нехайство към езика, боравят с клишета, елементаризират, попадат в капаните на лошата разговорност. При Тенев, напротив, независимо дали ще разчита на оголеността на езика и приближаването му до абсурдното, или ще поддържа високите регистри, словото винаги е самостоятелен играч. Така е в новия му роман „Български рози“, в който освен нюансите на стилове и равнища улавяме и големите възможности на езика, които добрата литература трябва да демонстрира. Езикът е ту регистриращ, ту силно емоционален, с лекота прехожда през полета и жанрове, за да оформи един многозначен почерк, който разпъва романа от журналистическото до високата притчовост. Всички тези негови метаморфози са в хармония и говорят за писателското майсторство на автора.

След като Георги Тенев опита, при това с успех, да представи своята гледна точка за българското минало от времето на социализма, похвално е, че той отново настройва погледа си към настоящето. И този път романът му е разширен към жанрове, които той владее – журналистика, драма, и този път видим е вкусът към абсурдното, но новото е много силният реализъм и пристрастността към антиутопичното. На фона на един къде гласен, къде негласен разговор за социалното в съвременната българска литература, Георги Тенев демонстрира образцовост в писането на социален роман. При това социален не в очаквания смисъл, в който традиционно става дума за бедни и богати, а социален в онзи по-висш смисъл, когато се надмогват очакваните конфликти и се навлиза в механизмите, които движат обществото и определят човешките съдби. Нещо повече, романът е дисекция на случилото се с интелектуалците в днешно време, на провалите им, на предателствата спрямо самите тях и принципите, с които са започвали; на капитулацията им пред възможността за смисъл и нормализация на битието. Наред с това романът е и картина за провалените реформи и надеждата за тръгване в положителна посока, за съглашателствата, превърнали политиката в арена на посредствеността, за разложенията в медийната сфера. Оттук и антиутопичното, защото България е представена като невъзможно място, в което се установяват насилието, престъпленията без логика, изпълнявани все по-често от младежи и деца.

Реализмът е плод на лесните аналогии, на разпознаваемите прототипи, но в романа той много ги надскача, защото - както стана дума – успява да бъде философски, притчов, да отвори разговора към личната вина и отговорност, към механизмите, към голямата тема за отказването на интелектуалците от ролята им да бъдат глас и съвест в едно безскрупулно общество, към краха на наивизма. Никой от героите на Тенев не е пълноценен човек, макар и повечето от тях да имат успех, богатства, престиж. Защото – и това е едно от големите заключения – личната пълноценност няма как да не е функция от обществения ред, а той е изначално нарушен.

Много интересна е техническата направа на романа: вкарвайки темата за подслушването и наблюденията, които са част от порядките и в днешна България, той я удвоява и чрез самата си структура. Читателят е приканен сам да влезе в ролята на наблюдаващ, сцените се сменят като във филм, възможните роли, в които може да се вживее, са на хладнокръвен наблюдател, воайор, свидетел, съучастник. Палитрата на идентификации е широка, както широка е възможността да се прехожда от естетически критерии към морални. Може би и затова финалът на романа оставя поле за гадаене и дописване.

Автор: Амелия Личева