Къде се е видяло черно слънце, Франк Бегби?

Когато се казваш Уелш, пишеш като Ървин Уелш, изглеждаш като автора на „Трейнспотинг” и си имал късмета носителят на „Оскар” Дани Бойл да екранизира книгите ти, няма прошка. Рано или късно психопати като Марк Рентън и Франк Бегби заживяват свой собствен живот.

„Ваещият с ножове” ни пренася при Джим Франсис/Бегби на пуст плаж в Калифорния, където той се наслаждава на покоя заедно със съпругата си Мелани и двете им малки дъщери. Всичко е някак неприлично идилично, навярно затова тревогата не закъснява. Отнякъде изникват двама мъже – мускулести, с арогантна външност и пронизващ поглед. Мелани е като парализирана, но изражението на Джим остава непокътнато. Само белезите, осеяли ръцете и тялото му, издават принадлежността му към един по-смущаващ свят.

Както подсказва заглавието, Джим е скулптор. Но не какъв да е, а „ваятел” на гротескни фигури на знаменитости, чийто инструмент са ножовете: „Обществото е прецакано и аз предоставям на болните умове храната, от която се нуждаят. За целта е нужно единствено да познаваш слабостите и извратените страсти на другите.” Джим никога не отговаря на имейлите на своя агент, телефонните му разговори също не са образец за любезност. Затова пък слуша Малер и попрочита „Портокал с часовников механизъм“, воден от прозрението, че „четенето е удовлетворяваща борба”. И още: „Не трябва да четеш книгите, а да ги пееш“ – в това се изразява духовното му наследство от затвора. Някога Джим е бил пристрастен към насилието, сега е въздържател във всеки смисъл на думата. Стига да има кой да му вярва;-)

Един ден му се обажда сестра му Елспет и го известява, че Шон е мъртъв - Шон е първородният му син. И ето че дивият шотландски пандизчия пак проговаря у него. Франсис Бегби се завръща…

Само ден по-рано през ум не му е минавало, че някога ще се върне в Единбург, нито е изпитвал желание да възстанови контактите си с „нереформираните си, склонни към насилие приятели.” Но съвсем скоро в повествованието се намърдват думи като хероин, екстази, кокаин, канабис, валиум, антидепресанти... Сюжетите се менят, дилемата остава. Въпросът е дали да позволиш на света да те превива и накрая да те пречупи, без да се съпротивляваш на просмуканите от дрога и алкохол улици, или да се опиташ ти да превиеш света, за да бъдеш накрая пак пречупен от него. Талантът на Бегби се свежда до това да причинява болка, включително облечена в изкуство. Променил ли се е Бегби в такъв случай? И възможна ли е изобщо подобна метаморфоза? А може би и „най-прецаканото” човешко същество храни своеобразен инстинкт към самооблагородяване?

Нихилизмът на Ървин Уелш е емблематичен, бедата е, че той има своите основания: „Въпреки всички високопарни приказки истината е, че ние вече сме отминали фазата на демокрацията и равенството пред закона и де факто сме прегърнали един йерархичен, елитарен светоглед. Онези на дъното не са важни, стига да се застрашават само едни други и да не пречат на другите на върха, както и на доходоносните потоци, като например туристите.”

Докато в „Порно” Уелш събира героите си от „Трейнспотинг“ 10 години по-късно, Дани Бойл се завръща с тайфата от първия филм 20 години след ненадейния му, зашеметяващ успех, оставайки верен на актьорския състав. С важно изключение: партньорка на Юън Макгрегър в „Трейнспотинг” 2 е българската актриса Анжела Недялкова, позната на киноманите от филми като „Райската стая”, „Аве” и „Пътят към Коста дел Маресме”. Официалната българска премиера на „Трейнспотинг” 2 е предвидена за 17 февруари.

Що се отнася до „Ваещият с ножове”, авторът сам го определя като кинематографичен роман: „Стоварва се като гръм – има тристепенна структура, без излишни многословия, и е много по-жанров от останалите.” Нищо чудно след някоя и друга година да даде живот на „Трейнспотинг” 3. „Ваещият с ножове” се занимава със зловещите подземия на човешкото въображение и цената на (анти)конформизма, но залага преди всичко на темата за идентичността и неотнимаемата човешка същност.

На едно място в романа Франк/Франсис обяснява на зет си:

„В училище казваха, че съм добър по рисуване, но не ми вървеше с оценките. Веднъж нарисувах картина с черно слънце, а учителката побесня. „Черно слънце, Франсис Бегби? Къде се е чуло и видяло да има черно слънце?“ Но на мен идеята ми харесваше. Приличаше ми на дупка в Космоса, която засмуква всичко, превръща го в първичния мрак, откъдето всички сме дошли и накъдето отиваме.”

Което напомня за думите на Камю, послужили като епиграф: Човекът е единственото създание, отказващо да бъде онова, което е. (Антъни Бърджис предупреждаваше, че винаги има риск да превърнем яростта и отчаянието в траен оргазъм) Защото все търсим и искаме нещо, дето ни убягва, и все не намираме покой. Докато не се слеем с онзи първичен мрак, предрешен като върховна справедливост, който ни прави толкова равни (и нищозначещи), колкото всъщност сме.