Марк Леви за „Друга представа за щастието” пред „Пари Мач”

Марк Леви ни приема в Уест Вилидж. Писателят живее в Ню Йорк с жена си и децата си. Човекът, който продава един милион екземпляра от всеки свой роман, обича пъстротата на този град, в  който живеят представители на 163 националности и в който свободата е на почит. Именно свободата е темата на петнайсетата му книга, „Друга представа за щастието”. Участник в движението за защита на малцинствата и на правата на жените, Леви се интересува живо от френското и международното злободневие. Докато писателят прекарва петнайсет часа на ден, обсебен от своите истории, съпругата му, Полин Левек, пише книги за деца. Съвършен съюз.

Пари Мач: В новата ви книга двете героини, Агата и Мили, напомнят за филма „Телма и Луиз”, който впрочем на едно място цитирате. Беше ли за вас този филм източник на вдъхновение?

Марк Леви:  Не, цитирах ги тъкмо за да отрека това сходство! В наши дни, щом две приятелки заедно престъпват забраните, веднага ги наричат Телма и Луиз. Впрочем в началото се колебаех дали двата персонажа да бъдат мъже или жени. Но за мен е по-лесно да вляза под кожата на жени. Въображението няма как да не се препъне в това, което си преживял. А работата на романиста е да изобретява, да измисля.

П.М.: Вие пишете: „Свободата не е игра. Тя е необходимост. Трябва да си бил лишен от нея, за да разбереш какво представлява.” Вие лично бил ли сте лишаван от нея?

М.Л.: Тези думи изразяват нещо, което съм изпитвал в живота си. В това отношение имам много тежко семейно наследство – дядо ми и баба си загинали в Аушвиц. Шоата е белязала цялото ми юношество. Сериалът „Холокост” беше истински шок за мен. А после дойде 1968 година. Колкото и да бях млад тогава, зовът за свобода беше много силен. Това ме накара да се обърна към тази тема. Днес прекалено лесно приемаме да бъдем лишавани от свобода. Всичко, което казваме и пишем, може да бъде проследено и никой не си мръдва пръста! Живеем в свят, където индивидуалните свободи непрекъснато са ограничавани.

П.М.: Вие лично чувствате ли се свободен?

М.Л.: Да, но си плащам за това. Отказвам да принадлежа на определена среда. Придавам голямо значение на свободата на словото. Винаги съм се стремял към тази свобода. Заради нея няколко пъти променях занаята си, страната си и живота си. Ако има нещо, което бих искал да предам на децата си, то е да знаят как да останат свободни. В края на книгата има един абзац, цитиран от Агата, която за мен е определението за свобода…

П.М.: Героинята ви Агата е прекарала трийсет години в затвора. Тя открива съвременната реалност и човек долавя вашата критика на туитър, на фейсбук…

М.Л.: Читателите ми са от всички възрасти, но има най-много между 20 и 40 години и те използват всички тези техники. Така че е добре да се повдигат тези въпроси. Аз не критикувам модерния свят, искам само да привлека вниманието към някои негови крайности. Човек може да развие зависимост от социалните мрежи. Аз много харесвам туитър, който открих преди година и половина. Това е страхотно информационно средство, но не обичам хората, които се разголват публично.

П.М.: За вас модерният свят прилича ли на Биг Брадър?

М.Л.: Да, и това е ужасно. Знаете ли, че когато четете дигитална книга, всичко се записва. Страниците, които сте прескочили, думите, които сте търсили, книгите, които сте прочели или не сте завършили. Цялата тази информация достига до издателите, които след това си служат с нея, за да окажат влияние върху своите автори. Героинята ми Агата произнася следните думи: „Ако нямаш в какво да се упрекнеш, няма какво да криеш”. Напротив! Личния си живот! За този роман ми се наложи да правя проучвания за едно огнестрелно оръжие, използвано от Агата, и след това получих предложения за закупуване на оръжия! Днес никой не протестира срещу подслушването, срещу цялото това проникване в личния ни живот, затова реших да напиша книга за свободата.

П.М.: В романа ви се набляга и на семейните връзки. Това важно ли е за вас?

М.Л.: Да, наистина, това е книга и за представата за братството. Но и за приятелството. Имаме семейство, което наследяваме, и семейство, което избираме. Агата прекосява част от Америка, за да разбере кой приятели не са я предали. Аз лично имах късмета да имам родители, от които съм се възхищавал. Късметът не е да се родиш със сребърна лъжица в устата, а да се радваш на любовта на родителите си през цялото си детство и именно това дава най-много сили. Темата за осиновяването впрочем също фигурираше – във втория ми роман. Агата прави невероятна жертва – правдоподобно ли е това? Да, тя прави колосална жертва в името на идеал, който е по-силен от собствената й съдба. Тя е жена, която се е борила за любовта си. Съществува любов, която никога не угасва, дори в страданието. Агата вижда светлината, която я облива, след като е живяла „в сянка” в продължение на трийсет години.

П.М.: Отведе ли ви писането на тази книга по-далеч, отколкото си представяхте?

М.Л.: Да, защото изминах пътя на двете героини и срещнах някои от персонажите в романа. И те ме отведоха по-далеч, отколкото си мислех. Накараха ме да се почувствам смирен. Три седмици ми бяха необходими, за да напиша сцена от две страници. Сцената на срещата между двама души, които са се чакали цял живот. Сцената на абсолютната любов. Ето това е вълнуващо за романиста – да разкаже за безусловната любов. За малко да се откажа от тази сцена, толкова ме беше страх да не звучи като измислена. 

Интервюто взе Валери Тиервейлер