На юг от разума, на запад от слънцето

Тц. Не. Приключението в ледената паст на Антарктида няма почти нищо общо с любовния триъгълник от известния роман на Мураками. Като оставим настрана… тайните. Челният сблъсък с най-тайнствения и непристъпен континент на Земята е само началото на една дълга поредица от лични разкрития. За щастие Изабела Шопова решава да ги сподели с читателите си. А след „На изток – в рая” и „На запад от рая” последните набъбват с легиони;-)

„На юг от разума” свидетелства, че и днес, 16 лета след началото на третото хилядолетие, Антарктика си остава утопичен резерват, територия с митичен ореол. „Но всеки, докоснал се до живата, истинската Антарктида, може от първа ръка да свидетелства, че тя няма избраници и не показва предпочитания. Еднакво свирепа и ласкава е с всички. По-голяма от нас и нашите жалки амбиции. По-вечна от най-смелите ни декларации за дълговечност. По-съвършена от всичко, що ние сме създали”, уверява ни авторката.

Изабела принадлежи към онази част от човечеството, „дето все търси и не намира, дето не може мирно да седи”. Пътешественичка със завидна култура, бликащо чувство за хумор и неудържим стремеж за превъзмогване на кодирани в човешката природа страхове, тя има зад гърба си вече 3 книги, строго съобразени със съветите в четвъртата, пак нейна (но излязла само в електронен формат), със заглавие „Самоучител за преднамерено убийство на скуката”.

Първата й книга носи заглавие „На изток – в рая” и разказва за живота в Нова Зеландия, Страната на дългия бял облак, както я наричат, където Изабела емигрира през 2002 година. После дойде ред на Австралия, разположена „На запад от рая”. Научихме как се готви артишок, що е то Куинсландър, къде зимуват крокодилите, имал ли e капитан Кук машина на времето, кой заварява в облаците и още много фундаментални факти за битието и мирозданието. Самата Изабела твърди, че никога не е възприемала живота си в Нова Зеландия и Австралия като изгнаничество, нито емиграцията като мъченическа. Напротив, предизвикателствата отприщват желанието й да пише и в резултат се появяват нейните искрящи от остроумие, жизнеутвърждаващи писания, които се четат така лакомо и „спешно”, сякаш имат за цел да те оковат. А ето, че стигаш до Южния полюс.

Широк колкото Австралия, Антарктида е континентът с най-много „най-” в актива си. Тук няма (и никому не липсват) държавни граници, национален флаг или собствена валута, няма етнически малцинства, размирици или данъчни служби. „Антарктида е единственият континент, чиито минерални ресурси не се експлоатират. От никого. Изобщо. Единственият континент без нито един град. Без железопътни линии и светофари. Единственият без дървета и цветя. Без никакви средства за препитание или оцеляване. Без пещерни рисунки на първобитни човеци. Без войни…”

Книгата гъмжи от сочни описания, шокиращи факти и екстремни преживявания. Като се започне от подготовката за самата авантюра, паниката и морската болест, драматичната първа среща с Бялата любовница, невъзможния климат, уникалните природни дадености на остров Ливингстън и сътрудничеството на нациите, мине се през брадатата мода, битовите условия в базата и кулинарните подвизи на „местните” готвачи (и, хм, дискриминацията спрямо вегетарианците), и се стигне до вездесъщите пингвини, полярната лудост, особеностите на антарктическото сънуване и бързия геоложки тутманик:-)

Особено любопитна е главата, посветена на четивата на антарктиците. Изабела споменава знаковия жест на Ърнест Шакълтън, пионер сред изследователите на Антарктика, когато нарежда на екипажа си да напусне потъващия кораб с минимум лични вещи. Самият той изсипва шепа златни монети от джоба си и ги заменя с тънко томче стихове на Браунинг с думите: „Изхвърлям ненужното и съм възнаграден със златно вдъхновение“. Участниците в експедициите на Шакълтън и Скот може и да са предпочитали поезия, но българите там днес четат далеч по-разнородна литература. От Библията през Рей Бредбъри, Артър Конан Дойл, Маркес и Мураками, до готварски книги и туристически пътеводители. Да не пропуснем и няколкото тома с Шекспирови произведения, както и българската класика в лицето на Вазов и Талев…

Ами ритуалите за сбогуване с Антарктида? Някои от тях ще разширят очите ви от почуда:

…Ходят от стая в стая, залягат по земята, разместват купища багаж и... събират прах. Изпод леглата. В съвсем научно изглеждащи стерилни пликчета за проби. Това учените в Антарктика еша си нямат да изучават нечувани и нехрумвани неща! Един замразява консерви с боб, друг търси живот в мистични езера под леда, трети лови призрачни космически частици, а тези тук пък събират домашна прах. Съвременен антарктически вариант на „Сливи за смет“ (ама не вярвам някой да има сливи за размяна тъдява).

Въпросът Какво му трябва на човек, за да бъде щастлив? след като сте били на Антарктида спокойно може да се увенчае с отговор от сорта „8-10 чифта чорапи”. Една от последните глави в книгата съвсем резонно напътства вече влюбения в Ледената красавица читател какво да вземе със себе си, ако реши да навести най-неземното място на Земята. Номенклатурата обхваща безценности като слънцезащитен крем, черна найлонова торбичка (натъртено!), гумени ботуши и спален чувал, но не пропуска и „абстракции” като чувство за хумор, взаимна любезност и търпимост.

Изобщо, прочетете внимателно тази книга, ако сте решили да се причислите към нашествениците на Антарктида. И не забравяйте за плажното масло:-)