Джон льо Каре

Литературната кариера на британския писател Джон льо Каре е неразчленимо преплетена с професионалния му живот на таен агент, вграден в разузнавателните структури на Обединеното кралство. Романите му, отвъд високата им художествена стойност, с техните добре фабрикувани сюжети, са всъщност произведения на реализма от най-ново време, почти документални в изводите за света, в който живеем. През 2008 г. The Times класира Льо Каре 28-и в списъка на „50-те най-велики британски писатели след 1945-а“, а според редица критици той е най-финият и психологически сложният майстор на шпионския роман за всички времена.

С един бърз, но аналитичен, поглед над исторически и културни документи от периода на Студената война, от Карибската криза до доктрината "Труман", от Женевската конференция до „Д-р Стрейнджлъв“ на Стенли Кубрик, от лудостта на маккартизма до Виетнамската война веднага се вижда, че основната движеща сила на международните отношения е параноята – един ирационален страх от подмолното коварство на врага, който никога преди не е обсебвал до такава степен глобалната политическа сцена. Именно тази всемогъща параноя е и базата за разцвета на международния шпионаж. В полето на художествената литература никой не познава по-добре от Джон льо Каре тази параноя и сложната, морално нестабилна реалност на производния й разузнавателен апарат. Владеещ блестящо френски и немски, в началото на 50-те, в зората на Студената война, той постъпва в разузнавателната секция на британската армия, след което веднага е разпределен в Австрия, където отговаря за разследването на хора, прекосили Желязната завеса, за да емигрират на Запад. След това се връща в Англия, където редом с учителската си кариера, отговаря за шпионирането на крайнолеви активистки групи, за които се подозира, че са в алианс със Съветския съюз. През 60-те Джон льо Каре е прехвърлен към Отдела за международно разузнаване, като е назначен официално като британски консул в Хамбург. Кариерата му на агент под прикритие приключва, когато двоен агент на Англия и Съветския съюз публично го демаскира.

Последователните му мандати на ключови постове в различни сектори на британското разузнаване го правят истински „вътрешен човек“ за самата литература, докладващ за маневрите из скритите коридори на властта. Джон льо Каре е псевдоним, който Дейвид Корнуел избира за писателската си дейност, защото е забранено на тайните агенти да публикуват с истинските си имена – по някакъв начин Льо Каре е таен агент и в литературата, под прикритието на една измислена идентичност. Произведението, което го изстрелва за първи път в класациите на бестселърите – обичайно място на почти всички негови следващи романи, е „The Spy Who Came in from the Cold“ (1963). Този роман се смята за революционен в жанра на шпионската литература, тъй като за първи път предизвиква публична критическа дискусия относно моралните залози на международните разузнавателни служби. С „The Spy“ Джон льо Каре ярко се откроява от своя най-представителен конкурент и колега – Иън Флеминг, авторът на романите за Джеймс Бонд. Флеминг издига шпионина в еднозначен морален култ, без да поставя под никакво съмнение неговите хуманни ценности и цели. Льо Каре и Флеминг лесно може да бъдат разглеждани в контраст – между реализма и авантюристичния романтизъм, между психологическото и физическото, между етическата корупция на тайните служби и почти анимационното геройство. Главният герой в първия литературен триумф на Льо Каре – Алек Лиймас, британски шпионин в Източна Германия, е своеобразен архетип на всичките му централни персонажи. Психологически разколебан в множество дилеми между държавния дълг и неговата легитимност, между личната отговорност и способността да се живее само с лъжи, той е всъщност един трагичен герой.

Сред следващите му близо 20 романа се открояват „Руската къща“ (1989) и „Вечният градинар“ (2001) – и двата успешно екранизирани непосредствено след публикуването им. „Руската къща“ е името на сектора от английските тайни разузнавателни служби, който е зает с разследвания в Съветския съюз – творбата на Льо Каре, издадена в годината, когато формално Студената война приключва, е едновременно пропита с ентусиазъм за демократичното бъдеще на Русия, но и трезво осъзнаваща невъзможността за такова. Тази книга е своеобразно сбогуване с една епоха, съвпадаща със зрелите години на автора; книга, след която той ще залага много повече на опасностите от глобализацията като център на фабулата. Именно с такава фабула е „Вечният градинар“ – историята на потресаващо разследване по етажите на една злокобна, антихуманна фармацевтична империя, протегнала пипалата си до всички краища на света.

Режисьорът Фред Шепизи превръща „Руската къща“ във филм с участието на Шон Конъри и Мишел Пфайфър в главните роли, една от политическите класики на ранните 90. Почти 20 години по-късно Фернандо Мейрелеш адаптира „Вечният градинар“ в едноименен филм с Ралф Файнс и Рейчъл Уайз, който отново успява да прикове погледите на киноаудиторията по цял свят.

Предпоследният роман на Джон льо Каре „Най-търсеният човек“ излиза през 2008 г. – действието се развива в Хамбург, добре познат на писателя от консулския му мандат през 60-те. Полифоничният разказ се концентрира върху сложните междуличностни отношения на персонажите, въпросите на международната сигурност, опасността от тероризъм, религиозната нетърпимост, неопатриотизма и нуждата да живееш спокойно и достойно.

Творчеството на Джон льо Каре сякаш винаги е подслушвало напълно легално, с цялата нужна симпатия и разбиране най-големите тайни на едно човечество, което повече от всякога е оплетено в лепкавите паяжини на интриги, заговори, предателства и прескачане на човешкото в името на макиавелистични страсти. Литературата „Льо Каре“ е художественият документ за това, как дори в най-мрачните моменти от историята човешкият дух продължава да търси и пази най-благородните си ценности.