Непознатата Колет

Сидони-Габриел Колет е родена по времето, когато Левски създава в България първите комитети. Тя прописва успоредно с появата на кръга Мисъл. Нищо в нейното писане, още по-малко в нейния начин на живот, не ни напомня за българската действителност. През 20-те години на 20 век, особено след като се е появил романът „Шери“, често е наричана „най-голямата френска писателка“; никой не я превежда у нас. През 1935 г. е избрана за член на Белгийската кралска академия, през 1945 – на френската, става дори нейният пръв президент-жена; рецепцията у нас все тъй клони към пълната нула. През 1993 г. най-сетне се появява първият превод на романа „Шери“, без обаче да бъде последван от някакъв вид реакция в критическото пространство. Впрочем, и Юлия Кръстева по това време още не е написала своето изследване на „женския гений“, в което Колет е героиня на третата част. Книгата, която се появи тази есен, е второ издание на превода, направен от Силвия Вагенщайн (1993), и вече е време да забележим оригиналното и много френско присъствие на Колет.

Дългогодишната неохота на българската култура да приобщи към себе си екзотичната писателка-либертинка има немалко и не трудно обясними причини. Докато мъжкото свободомислие лесно минава за авангард, женското винаги прелива отвъд ръбовете на всяка от допустимите норми, особено в среда, която е успяла да консервира останки от патриархализма в соса на равенството между двата пола пролетарски човек. Дори само биографията на Колет е в състояние да възпре всяка „почтена“ рецепция на нейните книги. Иначе вътре в самите книги няма нищо, което би могло да задоволи страстта по пикантното еротично четиво, разпалена в първите години на нашата „демокрация“. Това важи дори за „Шери“, един от тези романи, които често се сочат като пример за автобиографичното писане на Колет. Наистина, в сюжета могат да бъдат намерени елементи, които изглеждат извадени от житейския опит на самата писателка. Тънкото познаване на типаж, характерен за парижкия деми-монд, психологическата увереност, с която е изграден образът на застаряващата куртизанка, известна като Леа Лонвал, изключителното проникновение, с което е представена същността на връзката между млад мъж и опитна, много по-възрастна от него жена: всичко това подвежда към удобно припокриване на писане и житейски опит. Текстът обаче е литература, при това от високо качество, което означава, че трябва да говорим в стриктно естетически категории, ако искаме да останем на неговото равнище.

Първото, което забелязват изследователите на Колет, е изящният, въздържан и много точен стил на нейните зрели романи. (Тук трябва да се даде висока оценка на превода, направен от Силвия Вагенщайн.) И това със сигурност е така, макар че не знам доколко вездесъщото внимание към стила Колет не е в някаква степен отказ да се разсъждава задълбочено върху проблемите, които поставят нейните книги. А тези проблеми са преди всичко от психологическо естество и засягат типове характер, каквито рядко се срещат в книгите, принадлежащи към литературната класика: танцьорки в нощни заведения, добре платени куртизанки, богати младежи, които търсят майчинска закрила у възрастната жена… Колет е изключителна майсторка в предаването на нюансите, на дребните трепети и подробности в поведението на своите герои. Отвъд това обаче тя улавя и внушава много дълбоки проблеми, не на последно място със социален характер. Драмите на нейните героини в крайна сметка са подготвени и режисирани от нравите на европейското общество през първата половина на 20 век: от лицемерието, ограниченията и нормите в начина, по който се възприемат, възпитават и употребяват жените. А що се отнася до финалната сцена в „Шери“, тя е истински бисер на филигранното психологическо портретиране. Четенето на този роман е истинска отмора от некултурната грубост на нашето време.

Милена Кирова за Култура - Брой 36 (2873), 04 ноември 2016