Смущаващо правдива книга, която заслужава екранизацията си

Пол Верховен, също като Филип Джиан, е марков провокатор. Отдавна е доказал, че нищенето на теми, свързани с прояви на насилие, вероломство и унижение, не го притеснява. Филмите му са сензационни, противоречиви, меко казано смущаващи и дяволски интелигентни. За най-новия си проект холандският режисьор с право се е доверил на романа на Филип Джиан „Ох…”, а с кастинга за главните роли Верховен се цели в десетката на елегантния скандал. Няма да е чудно, ако първият френскоезичен филм на режисьора на „Първичен инстинкт” бъде определен като върхово постижение в кариерата му до момента.

Но да си дойдем на думата, т.е. на книгата, „виновна” за този успех. Действието се развива в наши дни – когато „икономическата несигурност е стигнала такива размери, че всяка сделка се превръща в панаир на взаимното недоверие”. Мишел е начело на успешна компания (в романа героинята е телевизионен продуцент, а в екранизацията управлява компания за видео игри)  и основното й занимание е да отхвърля нескопосани сценарии. В работата си изглежда дистанцирана и неумолима, но е точно толкова уязвима и самотна, колкото всяка самоотгледала се жена. Джиан всъщност не задълбава в професионалните й навици, държи по-скоро да ни въведе в нездравия й личен живот. Оказва се, че е дъщеря на масов убиец, и, съвсем логично, травмите са я белязали завинаги. Има арогантен и неблагодарен син, чиято приятелка, Жози, е бременна от… друг. Трудно е да се каже, че дългогодишният й брак с посредствен киносценарист е минало, въпреки че с Ришар са разведени, защото го мисли и споменава често. Майка й е вече на седемдесет и пет, но това не пречи да поддържа любовна връзка със скандално младия Ралф. Самата Мишел има любовник, който е съпруг на Ана, единствената й близка приятелка…

Рязкото сътресение на този налудничав (или просто „модерен”) мизансцен е непознатият мъж, който нахлува в дома й и я изнасилва. По-странното е, че Мишел се отказва да съобщи за случая в полицията. Решава сама да демаскира и „накаже” насилника си. Действията й неминуемо ни карат да търсим връзка със закодираното в душата й чувство за срам и вина (заради баща й). Не по-малко странна е внезапната загриженост на нейния съсед Патрик, един подозрително чуплив мъж с набожна съпруга. Този мъж „притежава дарбата да я заварва в най-неподходящи одежди”.

Авторът постепенно ни запознава с мотивите на героите си, извеждайки на показ всичките им вътрешни демони. Майсторско постижение е кристалната яснота, с която е аргументирано поведението на Мишел, постигната без всякаква витиеватост и декоративни фрази. Това е типично за стила на Джиан – той е пестелив откъм изразни средства, натрапчиво целенасочен и… шокиращ. 

Вече е декември и за пръв път времето не е хладно, а студено, нощта е непрогледна, небето без нито едно облаче, тънкият лунен сърп прилича на стоманена нишка и не хвърля никаква светлина. Късно е. Потъналата в мрак и тишина околност сякаш излъчва заплаха. И все пак тази заплаха някак привлича, държи ме нащрек, наелектризира ме вътрешно. Всъщност мисля, че съм луда, че искам той да е някъде тук, да дебне в тъмнината, да изскочи и двамата да се счепкаме, да премеря силите си с него, да го преборя с ритници, с юмруци, със зъби, да го оскубя и да го завържа гол под прозореца. Господи, как е възможно да ми минават такива безумни мисли? 

Филмът по „Ох…”, който съвсем резонно носи заглавие „Тя”, е успял в най-важното. Да запази този въздействащ минимализъм и дори да усили атмосферата на маниакалност и сексуално напрежение. Ефектът до голяма степен се дължи на Изабел Юпер, чието превъплъщение вече беше отличено като забележително. По думите на режисьора ролята на Мишел е предлагана на не една и две големи холивудски актриси, в т. ч. на Никол Кидман и Шарън Стоун, но никоя от тях не се съгласява да я изиграе. Затова пък за жената, изиграла главната роля в „Пианистката” по Елфриде Йелинек, болното подсъзнание на Мишел е детска игра. Интересното е, че в едно интервю Юпер се самоопределя като „сложен, параноичен характер” и с това оправдава факта, че е прибягвала до услугите на психотерапевти.

Финалът на „Ох…” е брутален, гениално абсурден и прост едновременно, а котаракът Марти – „гордият и мълчалив съучастник” на Мишел, превръща сцената в истински еликсир.

Джиан като творец, също като режисьора Пол Верховен, винаги се е интересувал от проявленията на девиантното, от антисоциалните разстройства на личността, от тънката, понякога твърде условна граница между нормалност и перверзия. Книгите му не си играят да цензурират реалността и честичко опъват нервите на пуританите. Обърнете внимание и на другите му романи, издадени у нас, няма да съжалявате. В крайна сметка побеждава онзи, който има най-здрави нерви:-)