Непосилният въртоп на желанието

Френска девойка, изкусителна в нахалната си невинност, смущаваща семейна среда, китайски любовник – бизнес магнат, изникнал на точното място в точния момент, и колониален Виетнам като фон. Книгата е публикувана през 1984 година, автор е Маргьорит Дюрас, едно от най-значимите имена във френската литература на XX век. 

Филмът е заснет от Жан-Жак Ано, голямо име в световното кино, за което свидетелстват и екранизации като „Името на розата” по романа на Умберто Еко и „Мечката” по книгата на Джеймс Оливър Керууд. След като три от филмите на Ано вече имат награди „Сезар”, „Любовникът” получава номинация за „Оскар”, печели „Сезар” за музиката на Габриел Яред, но превъплъщенията на Джейн Марч и Тони Ленг Ка Фай също заслужават внимание. Марч на практика дебютира в ролята на момичето „с двусмислената външност” (за всичко е виновна онази фамозна мъжка филцова шапка…) и това предрешава бъдещето й като актриса. 

„Любовникът” не е роман, а кинопоезия, езикът е колкото деликатен и изискан, толкова самороден и твърд. Не знам какъв е приносът на гладкия, шлифован до съвършенство превод за този специфичен вкус и послевкус, но едва ли някой може да отрече, че стилът на Дюрас е изпитание – както за преводача, така и за читателя. Изисква тънка емоционална наблюдателност и вербална дисциплина, свобода на интуицията и проникновеност… 

„Това семейство е от камък, непристъпно в своята окаменялост. Всеки ден правим опити да се убиваме един друг, да убиваме. Не само че не си говорим, но и не се поглеждаме. След като те виждат, не бива самият ти да гледаш. Да гледаш, означава да изпитваш любопитство към някого, към нещо, означава да се принизиш. Никой човек не е заслужил да спреш поглед на него. Чуждият поглед е винаги позорящ. Думата „разговор“ е прокудена. Струва ми се, че тя най-точно изразява в случая срама и гордостта. Всякаква общност, била тя семейна или друга, ни е омразна, унизителна. Ние сме заедно в изначалния срам да трябва да живеем. Тук сме в сърцевината на нашата обща история, а именно че и тримата сме деца на тази чистосърдечна жена, нашата майка, която обществото е погубило. Ние се числим към това общество, докарало майка ни до отчаяние.” 

Всепроникваща тъга, безутешна наслада, чувство за обреченост и хладно красиви любовни протуберанси. Несравнимата атмосфера на тази книга я превръща в шедьовър, а интимните сцени между петнайсетгодишното момиче (обременено с тежкия жребий на семейството си) и богатия любовник (заложник на бащините си амбиции) с право се спрягат като едни от най-вълнуващите в световната литература. Впрочем същото може да се каже и за сцените във филма.

„…когато оставяме желанието да говори и тялото само търси и намира, и взема онова, което желае, и тогава всичко е добро, няма отпадък, отпадъците са погълнати, всичко попада във въртопа, в стихията на желанието.” 

Самата авторка, алтер его на главната героиня, е родена в Сайгон като Маргьорит Жермен Мари Донадийо, напуска го, когато е на 18 години, и заминава за Париж. Псевдонимът Дюрас идва от името на малко градче в Аквитания, откъдето са корените на бащиния й род. Завършва право и политология в Сорбоната, а през 1943 г. публикува първия си роман - „Безсрамниците“. През 1959 г. е номинирана за „Оскар” за сценария на „Хирошима, моя любов“ на Ален Рене. „Любовникът“ излиза, когато е вече 70-годишна, но именно за него й присъждат „Гонкур“. За този откровено автобиографичен текст, който съчетава интимно-изповедния тон с отстраненото „кадриране” на спомени – без свян и гримаси. 

След като излиза екранизацията на Ано, следва не скандал, а скандал „по френски образец” между авторката и режисьора. Съзидателен скандал, защото недоволството на Дюрас ражда реплика на собствения й роман, „Любовникът от Северен Китай”. Приемете го като язвителен коментар под филма на Ано – язвителен, но облечен елегантно. Или като равностоен римейк на „Любовникът”. По обясними причини във втория роман разказът тече изцяло в трето лице, вътрешният монолог отсъства. За сметка на това се прокрадват хумористични ноти, сякаш за назидание на режисьора. 

Ето още един любим фрагмент от „Любовникът”. Но най-добре прочетете цялата книга, тя изтича на един дъх (или като един кадър), прочетете и нейната вариация. Гледайте и „Корабът „Нощ” на Яна Борисова и Стилиян Петров в театър „Азарян”. Сценична адаптация по две новели на писателката. Воден от кинематографичния ритъм и еротизма на прозата й, екипът на представлението е поел риск, предизвиквайки публиката с един статичен, свръховладян прочит на Дюрас. Явно с цел да даде въздух на всичката вътрешна експресия и жар на думите, да ги уплътни докрай. Без значение дали този експеримент ви се нрави или не, той е  още един ключ към естетиката на писателката. Затова си струва да се изживее.

„Мисля, че казах за обичта към майка ни, но не помня дали казах колко я мразехме също така, или за обичта ни един към друг и за омразата, ужасна, в тази история за разруха и смърт, каквато беше историята на нашето семейство, независимо дали в любовта, или в омразата, и която все още убягва от разума ми, все още е недостъпна за мен, скрита дълбоко в плътта ми, сляпа като новородено. Тя е мястото, пред прага на което започва мълчанието. Онова, което се случва в нея, е мълчанието, което неуморно ще разнищвам цял живот…”