Цвайг и мрачните арабески на действителността

Помня първата си среща със Стефан Цвайг – през новелата „Писмо от една непозната”, старо издание, прелиствано десетки пъти. След последния ред бях като вцепенена, не бях попадала на толкова мощно и необичайно любовно обяснение с ефект на заклинание. После прочетох романите „Омаята на преображението” и „Нетърпеливо сърце”, чиято драматична атмосфера ме погълна на свой ред: „да състрадаваш, означава да се принасяш в жертва – доброволно и без отплата”.

Цвайг отказва да убеждава читателите си, че фантазията му е перпетуум мобиле, неизчерпаем източник на идеи за новели и романи. На него му е достатъчно да се срещне с хората, които ще бъдат въдворени в историите му, защото е развил способността си да ги слуша, наблюдава, анализира. В този ред на мисли дори само сборникът „Пътуване в миналото и други новели” би бил достатъчен, за да определим австрийския писател като вещ познавач на човешката душа. Че умее да слуша и наблюдава, е видно от новели като „Неподозирано запознанство с един занаят”, която се чете лакомо като разказ с неочакван край. „Скарлатина” е другата възхитителна новела, която е добре позната у нас, като този път излиза в превод на Жанина Драгостинова.

Останалите пет заглавия излизат за пръв път на български език за радост на проникновения читател, който цени финия  рисунък на психологическите портрети. В това отношение Стефан Цвайг е същински художник демиург, който смело подчинява изразни средства и транслира идеи, образи, представи, без да парадира с ерудицията си. Защото знае, че този ненадминат шегобиец, Животът, току ще открие някоя арабеска, по-засукана и уместна и от най-придирчивата авторова измислица.

„Пътуване в миналото” е емоционално сгъстен разказ за спотаената, непозволена любов между съпругата на германски индустриалец (таен съветник) и неговото протеже Лудвиг. Амбициите на последния ги разделят за период от девет години, които той прекарва в Мексико. Първата световна война, разрухата и опустошението, постепенно преливащи на територията на човешките взаимоотношения, са важен герой в тази новела, случайно намерена сред документите на писателя след неговата смърт. Проклятието на връзката между Лудвиг и любимата му жена като че ли се съдържа в думите: „Хората може да остаряват, но остават същите.”

Неволно посегна и хвана ръката ѝ, за да усети нещо топло, любов, страст, добрина, съчувствие, някое меко успокояващо чувство, но барабанният удар раздроби вътрешната му тишина и сега, когато хилядите гласове заедно екнаха в неразбираема военна песен, когато земята се разтрепери от удрящите в такт крака, а въздухът експлодира от внезапното „ура“ на огромната рота, му се стори, че вътре в тях нещо нежно и звънтящо сякаш се чупи от този мощен, пронизителен грохот на действителността.

Миналото непрестанно ще изниква помежду им, с целия си непосилен товар. Новелата би могла да се казва и „Обещание”, каквото е заглавието на сполучливата филмова адаптация с режисьор Патрис Льоконт и с участието на достолепния Алън Рикман, който, за съжаление, вече не е между живите...

Следват новелите „Той ли е бил?” и „Човек, когото не можеш да забравиш”. Освен с пълноводния си език, първата очарова с хумор и набъбващ съспенс, а развръзката е шокираща, макар и предвидима. Висш правителствен чиновник приключва службата си в колониите и се оттегля със съпругата си в английската провинция за живот в уединение и тишина. Не след дълго се появява непоправимо жизнерадостният Джон Чарлстън Лимпли заедно с кротката си жена, стоически понасяща баналните му възторзи. „Никога, преди да се запознаем с Лимпли, ние, възрастни хора, не бяхме подозирали, че качества като доброта, откритост, сърдечност и топлота, когато станат прекалени, могат да те доведат до отчаяние”. В края на краищата да развяваш безсрамно щастието си пред съседите, за някои от тях е чисто изстъпление. Интригата се задълбочава, когато на сцената излиза Понто, най-ревнивото и тиранично куче на света.

„Човек, когото не можеш да забравиш” е мъдър и поучителен разказ за щедростта и вътрешната свобода като качества, които нямат нищо общо с материалното благосъстояние. Всеки от нас би бил щастлив, ако има поне един Антон в обкръжението си. Свят човек, напомня за Йовковия Серафим... Малцина са разказвачите като Стефан Цвайг, надарени с такава творческа интуиция и прозорливост,  които успяват да постигнат пределна точност и острота на израза, без да разхищават думи, балансирайки вътрешното напрежение на историята с омаята на езика.

Днес откриваме драматизъм в пророческия апел на автора за създаването на Европейски обединени щати малко преди установяването на Третия райх. Цвайг е схващал библейската легенда за Вавилонската кула като алегория за естествения стремеж на хората да принадлежат към дадена общност, да се обединяват и спасяват заедно. Свръхчувствителната му натура го принуждава да погребе рухналите си идеали по най-безмилостния начин – като погребе себе си.

Такава е съдбата на Стефан Цвайг, който ни завеща блестящи биографични романи за Балзак, Мария Стюарт и Еразъм Ротердамски, антивоенни драми и есета, оперни либрета, стихове и писма, но преди всичко десетки ювелирни новели. Той не понесе покварата на този свят, но вярваше, че докато съвестта е жива, няма вина, която може да бъде забравена.

Автор на публикацията: Юлия Петкова