Пътешествие до края на болката

В „Мама и смисълът на живота” Ървин Ялом е едновременно разказвач и учител. Терапевт и ученик. Протагонист и съдник на самия себе си. И в тази книга витае духът на Ницше, авторът го цитира многократно, защото съзнава, че афоризми като „Който има защо да живее, ще понесе почти всяко как“ са отлична патерица в процеса на работа. 

„Изкуството ни е нужно, твърди Ницше, за да не ни убие истината. Затова аз смятам творчеството за златната пътека и превърнах целия си живот, всичко преживяно и бленувано в димящо торище, от което се мъча да измайсторя нещо ново и красиво. Но сънят ми казва друго. Той твърди, че съм посветил живота си на съвсем друга цел – спечелването на одобрението на мъртвата ми майка.” 

Поради нерешените им отношения, майката на героя от първия разказ, който дава заглавие на сборника, го преследва насън тогава, когато е най-уязвим от мисълта за неизбежния край. Тази история е автобиографична фикция. Кошмарен танц на взаимен страх, опити за контрол и измама, насаждащ модели на поведение, които се изличават трудно. Привърженик на егалитарните отношения със своите пациенти, на общуване, което обогатява и „лекува” и двете страни, Ялом смело разголва фантазиите си, поводите за съпътстващата го морална тревожност и необходимостта от утеха. 

Авторът прави уговорката, че всяка история, колкото и да се стреми да е „вярна“ на действителността, е донякъде лъжа, тъй като изпуска много детайли. „Мама и смисълът на живота” набира енергия от действителен сън. Диалогът с майката изтласква на повърхността мъчителни моменти от собственото му минало и хвърля мост към втория разказ, който е покъртителен... Не е случайно, че връзката с Паула кара разказвача, неин терапевт, да се вкопчи в желанието си да бъде почтен и лоялен докрай, макар то да се оказва непосилно. 

Да изучаваш пациентите си, означава да се учиш от тях, категоричен е Ялом. Психотерапевтът е колекционер на истории, чието споделяне има целителна мощ. В разказа „Пътешествие с Паула” той съпреживява личната битка на героинята си и повдига както животрептящи, така и екзистенциални въпроси. Като този за надменността на рационалния ум, да речем. На прицел е и антихуманното отношение на упражняващите „най-хуманната професия”. (Апропо, да си лекар, не е професия, а мисия. Амбициозните и самонадеяни лекари са също толкова опасни, колкото и некомпетентните). 

„Разплакана, ми разказа как, когато се обадила на хирурга, приятел от двайсет години, сестрата й отговорила, че няма да й бъде определен нов час, тъй като лекарят вече не можел да предложи никакво друго лечение. „Какво им става на лекарите? Нима не разбират колко е важно просто да се появят пред теб? – попита тя. – Не могат ли да осъзнаят, че точно когато не могат да предложат нищо повече, човек има най-голяма нужда от тях?“ 

Няма да е пресилено, ако кажем, че всеки, който влиза с кураж и човечност в прекия дуел със смъртта, е светец. Да се вглеждаме в края е потребно, понякога само това може да ни пречисти и умиротвори, да сломи ожесточеността ни. Длъжни сме да помним, обаче, че ужасът, който сполита човек, щом узнае, че е смъртно болен, се увеличава многократно от неадекватната реакция на околните... 

Още един парлив въпрос: не е ли вулгарно  психотерапевт да уговаря възнаграждението си с неизлечимо болен пациент? А как следва да подходи терапевтът, когато задава на същия този пациент въпроси за сексуалните желания, спогаждането с брачния партньор, отношенията с хората? Възможно ли е човек, чиито дни са преброени, да постигне мигове на щастливо удовлетворение...? 

 „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта” е най-провокативният разказ в сборника - тук авторът призовава колегите си да бъдат гъвкави, да прилагат индивидуална терапия за всеки пациент, като набляга върху съпричастността и интеракцията. Защото смъртта, самотата, свободата и загубата на смисъл са все универсални теми, засягащи всеки жив човек. Метафората за черната слуз, която визуализира гнева и нелепото усещане за „прокълнатост” на Ирен, поражда у терапевта чувство за безсилие. Той все пак залага на откритостта: 

„Понякога тайно завиждах на пациентите си, които, застанали на ръба, намираха кураж да променят радикално живота си, да се преместят другаде, да напуснат работа, да сменят професията си, да се разведат, да започнат отначало. Притеснявах се, че развивам воайорски наклонности, и се питах дали тайно не окуражавам пациентите си да се хвърлят в дълбокото само защото на мен ми се иска да го направя. Всичко това го споделих с Ирен. Нищо не скрих.” 

В последните два разказа от сборника, „Двойно излагане“ и „Проклятието на унгарския котарак“, на сцената излиза Ърнест Лаш, добре познатият ни герой от „Лъжи на дивана”, и това е знак, че в тях измислицата доминира. „Двойно излагане“ е история от типа „ами ако“. Какво би станало, ако пациентът узнае съдържанието на бележките, които си нахвърля неговият терапевт след края на сеанса? Ами ако в тях има нещо смущаващо или дори разрушително за психиката на пациента? 

В „Мама и смисълът на живота” ще напипате мотиви и теми, които са възлови за творческите и професионалните търсения на Ървин Ялом. Той остава твърдо зад вярата си в осъзнатото, интензивно живеене, в смисъла на  осъзнатата ефимерност на всичко, включително на страховете ни. За съжаление изначалната грешка на живота е вярна - трупаш ли живот, трупаш и печал. Така че, умната, здрави хора! Не забравяйте, че сме здрави само до доказване на противното.