Левиатан

Защо „Левиатан”, откъде накъде „Левиатан”? Как това заглавие се отнася към романа на Пол Остър, издаден тази година в България и през 1992 г. в Щатите? Дали се търси връзка с библейския Левиатан – морското чудовище, чрез което Господ предупреждава Йов да не мери сили с непостижимите стихии? „Можеш ли извлече с въдица левиатана и с връв да го вържеш за езика? Ще вденеш ли халка в ноздрите му?”. Или пък сме препратени към основополагащия за американската литература роман на Херман Мелвил „Моби Дик”, където белият кит, левиатанът, се оказва ултимативният съперник на капитан Ахав, границата на възможностите му? А може би заглавието  скрито цитира крайъгълния камък на политическата философия от 1651 г. „Левиатан”, в който върховенството на държавата се тълкува като неизбежен и необходим „смъртен Бог” над индивида? Към кой от всички тези текстове заглавието на Пол Остър тайно сочи?

И има ли въобще нещо общо между трите цитирани книги – Библия, роман и политически трактат – освен загатнатата драма, че човек неминуемо се изправя срещу сила, която не може да надвие?

Художникът на българското издание Стефан Касъров очевидно е осъзнавал мъчната интертекстуална мрежа, в която авторът ни улавя още с първата си дума, и затова е изписал върху корицата с дребни бледи букви „Левиатан” и с големи, яркожълти „Пол Остър”. Един вид, дори и да не сте уверени накъде ви праща заглавието, стига ви да знаете, че то е на Пол Остър. И е прав. Авторът има вече осем преведени книги у нас и е добре известен на четящите със своята отчасти игрива, отчасти словоохотлива, но всъщност безкомпромисно овладяна проза, както и с интереса си към променливите граници на аза. В килватера му се движат фенове, обожаващи го сноби и вдъхновени имитатори. Затова ли трябва да го четем?

Едва ли. „Левиатан” заслужава лично отношение.

Романът на Пол Остър започва ефектно: със самовзривяването на човек, чиято самоличност озадачава медиите и затруднява полицията. Това трагично, но нищо неозначаващо за повечето хора събитие достига чрез вестниците до писателя Питър Арън и той се досеща, че жертвата е не друг, а неговият дългогодишен приятел Бенджамин Сакс. Арън е посветен в тайната му, обещал му е да я пази и умело я премълчава пред следователите, но скрито от тях започва да пише исторята на покойния си приятел. Не че тайните на един мъртвец имат значение за бъдещето му, но достойнството на живота му е това, което би могло да се спаси. Хронометрите на сюжета се включват, двама агенти вече душат около инцидента, а Питър Арън пише денонощно, за да разкаже пръв „истината” за своя приятел, да го спаси от грозната публичност, да го оневини и в крайна сметка да го запази жив в собствената си история. Така фикционалният писател Питър Арън написва реално съществуващата книга „Левиатан”.

Агенти, загадъчна смърт, следствие… Ако някой дотук си мисли, че „Левиатан” е криминален роман, дълбоко се лъже. Нещо повече – Пол Остър не пази в тайна отношението си към въпросния жанр и там, където описва герой, чийто живот е затънал в безпътица и попкултурен хаос, той разпилява и „една-две кримки” по пода на стаята му, за да се знае колко е изпаднал. Същевременно като автор Остър не се гнуси да използва похватите на криминалната мистерия. Книгите му неизменно са изпълнени със загадки, тук-там детективи, неочаквани врътки и предупреждения, че най-съдбоносното събитие тепърва предстои.

И все пак, криминалният роман е текст за разследването на дадено престъпление, а „Левиатан” няма нищо общо с това. Убиец реално не се търси. Романът започва от смъртта на главния си герой, един вид „от края”, и основната му тема е как се е стигнало дотам. Със или без престъпленията вътре, „Левиатан” е книга за човешките отношения, за търсенето на себе си с цената на всичко, за непредвидимите дълбини на характера, за тайните мотиви, които карат човека да променя съдбата си и за съдбата, която си играе с хората. (На места дори фатумът така се развихря, че космическите сфери зазвъняват с механично дрънчене.) В този смисъл романът е без съмнение психологически – със силно екзистенциално ехо, с известни елементи на постмодернизъм и, за щастие, категорично неизкушен от потока на съзнанието.

И така, Питър Арън започва да разказва за странното си запознанство с талантливия особняк Бенджамин Сакс, за вечерите, прекарани с него и прекалено красивата му съпруга Фани, за краха на собствения си брак с Дилия Бонд, за ексцентричната си нова позната Мария Търнър, чийто вкус към експеримента довежда в кадър и фаталната Лилиан Стърн. Отначало романът е доста описателен, напредва чрез една безупречна проза без блясъци и внимателно търси вярната врата към персонажите си, но веднъж, след като ги въвежда, избухва във вакханалия от човешки взаимоотношения, неочаквани връзки и клетви за мълчание. А Сакс се движи между всички с повратната съдба на странстващ дервиш – от интелектуалец, до затворник, до писател, до плейбой, до самотен творец, до фотомодел, до неволен престъпник, до тормозен от съвестта си анархист и всеки път личността му се обогатява и редефинира. Следват обрати, които отново и отново ни карат да си кажем „А-ха! Значи такава била истината”.

Само че истината тук се оказва едно от най-трудно постижимите неща. Въпреки че героите в „Левиатан” са доста прями, те често пъти дават различни версии за една и съща случка, а и редовно премълчават най-важното. Истината се оказва разделена между много хора, и то така, че невинаги може обратно да се сглоби без взаимноизключващи се припокривания. Понякога тя е осъзнато непълна, понякога идва много отдалеч. Вероятно в „Левиатан” се намира рекордът за брой разказвачи, вмъкнати като матрьошки един в друг. На 246 страница историята достига до нас през четирима човека. (Лилиан Стърн разказала на Мария Търнър, която е разказала на Бенджамин Сакс, който разказва на Питър Арън, а той от своя страна ни разказва на нас. Не се безпокойте, драмата е толкова силна, че трудно ще забележите това.) Истината в „Левиатан” е процес, действие, приближаване до идеал. Щем не щем, дори наративите, които изграждат собствения ни живот, се процеждат през епистемологични решетки.

Но макар истината да има проблем с разказвачите си, самата разказана история няма такъв. И за разлика от много други книги, които започват динамично и продължават нататък с отегчените усилия на автора си, „Левиатан” с всяка обърната страница става все по-интригуващ. Същевременно задният план с лекота се разгръща в панорама на нюйоркския социален живот на 70-те и 80-те години на ХХ в. Всъщност, ако изключим Уди Алън, по-предан нюйоркчанин от Пол Остър май няма.

А героите в „Левиатан” са редки птици до един, но споделят някои общи черти. Първата е, че всички търсят себе си с настоятелността на изстреляни куршуми. Това търсене ги вкарва в опасности, изгнание, самота и дори забвение, но за тях няма нищо по-важно от жаждата да следват проекта на живота си, независимо че невинаги знаят какъв е той. За тях прагматичната страна на нещата почти не съществува, но въпросът „какво наистина искам да направя” е от решаващо значение. Всеки е артист посвоему и намира епифания в творчеството. Понякога твори само заради един човек, а понякога дори само заради себе си. Втората обща черта е, че всички – с изключение на проститутката, но при забавните паралели между нейния занаят и литературния, дори това не е сигурно – се занимават с култура. Те са редактори, куратори, преводачи, издатели и фотографи, но най-същественото е, че двамата главни герои – разказвачът Питър Арън и двигателят на сюжета Бенджамин Сакс – са писатели.

Тук става интересно. Арън е живял известно време във Франция и се занимава с превод, Сакс е любител на трансценденталистите. Всичко това не би имало кой знае какво значение, но кратък поглед към биографията на Пол Остър разкрива, че той самият е живял известно време във Франция, занимавал се е с превод, любител е на трансценденталистите и на всичкото отгоре, второто му име е Бенджамин, като това на Сакс. Значи авторът се е разделил между двамата си герои. От това пък какво произтича? Всъщност нищо. Връзката между герои и автобиография много скоро изчезва като интересна, но непроизводителна идея. Нейното проблясване обаче ни предупреждава за нещо друго. На едно различно, парасюжетно ниво най-важната задача на романа е да разтвори границите между реалност и фикция.

Сред измислените герои се прокрадват сведения за реални личности, сред библиотеките на героите има реални книги. Същевременно те самите пишат своите фикционални книги вътре в романа, вкъщност както и Хектор Ман, творец отшелник от друг роман на Остър – „Книга на илюзиите”, прави своите невидени от никого филми насред пустинята. Тези книги в книгите много напомнят за Борхес, който твърди, че е бил прекалено мързелив, за да напише толкова романи, колкото  са му хрумнали, и затова е написал разкази, в които тези романи са били вече написани. Напомнят също така и за американския класик на хладния ужас Лъвкрафт, който измисля историята за гримоара „Некрономикон” – книга, до която читателите от реалността и до ден днешен се опитват да се доберат. В крайна сметка живият Пол Остър прекрачва в живота на хората чрез фикционалните си герои писатели, а те на свой ред прекрачват в живота на фикционалните си читатели. Само че тук нещата се разделят. Героят Питър Арън „написва” книгата, която четем, а героят Бенджамин Сакс написва… „Левиатан”. Именно така се казва втората му книга, за която знаем единствено, че е останала незавършена.

Тук стигаме до официалното въвеждане на левиатана в книгата и то е във втората й половина. Какво стана с алюзиите към предходната книжна традиция? Да, има нещо библейско в патоса на човека, който иска да промени света, но в крайна сметка неволно променя само себе си. Да, има нещо Мелвиловско в битката с големия и неясен враг, който само привидно изглежда външен. Да, има и нещо Хобсовско в бледите политически аспирации на главния герой, както и в постоянно завръщащия се символ на Статуята на свободата. Този, последният план, е натрапчив, но се усеща като най-плитко пришит.

Предполагам, вече става ясно, че при толкова много пресичащи се интерпретативни нива, преводът на книгата изисква специална осъзнатост и би се превърнал в изпитание дори за преводач с многогодишна практика. В такъв случай едва ли някой би се справил по-добре от Иглика Василева, на която дължим българския „Одисей”. Резултатът е възхитителен.

И като говорихме по-горе за „презрени” жанрове, от които Пол Остър заема тухли и хоросан, за да гради собствената си вавилонска кула, длъжни сме да споменем и любовния роман. Иначе откъде другаде ще дойде поведенческа мотивация от рода на: „Усещах нещо като космическо привличане, като въздействието на неумолима притегателна сила”. Но нека не бързаме да обвиняваме автора за това. Литературните брамини ще открият достатъчно богата карта на заровени интертекстуални съкровища. А читателите ще са щастливи, че има кой да им открадне сърцето.

Автор: Кристин Димитрова, публикувано във  „Всичко за книгите“ - портал за книги, четене и литературна критика