Шестнайсет преводачески неволи

След „Ботуша в българската литературна мода“, която се занимаваше с българската рецепция на италианската литература, Дария Карапеткова поднася нова книга на читателите, вълнуващи се от проблемите на превода. „За Prевода“ е различна като направа: това не е строго ориентирано изследване, а по-скоро сборник от текстове, засягащи отделни аспекти на преводаческата работа в кратки глави, посветени на различни теми. Можем да кажем, че ако световните теоретици, като Берман, Венути, Евен-Зохар (чиито имена се срещат достатъчно често по страниците на тази книга), се интересуват повече от стратегии на превод, то българската изследователка насочва интереса си към преводачески тактики. Това й позволява да се занимае с недотам осветени проблеми, освен това придава по-практическа насоченост на труда й.

Книгата открива темата „За превода и световната литература“. Както и в някои други глави, тук интересът е насочен най-общо към страха от сблъсъка с „изпитанието на чуждото“ (по Берман). Изправянето пред този страх е, разбира се, ключово за осмислянето на превода като феномен. Но като цяло, в тази книга Дария Карапеткова се интересува по-малко от рецепцията и повече от съвсем конкретни преводачески казуси. Особено съществени са наблюденията й в глави, като „За превода и регистъра“, „За превода, реалиите и специфичното“, „За гладкия превод“. (По повод на последната нека отбележа нещо: струва ми се, че днешният вкус за превод в България се люшка зрелищно между двете крайности в оценяването на „гладкостта“. От една страна, дори от професионалисти съм чувал автоматично да се радват колко е гладък един или друг превод, без да се интересуват какви компромиси стоят зад тази гладка повърхност. От друга, не са малко преводачите, които прекомерно маркират особеностите на оригинала, особено когато навярно са попили ентусиазма на световните теоретици по очуждяването за сметка на одомашняването. На мен нуждата от реалистичен баланс между двата подхода ми се струва естествена.)

Особено се зарадвах на главата „За превода и деепричастието“, която проследява „задочната дискусия във времето“ относно употребата на тази граматическа форма и насажданото в училищното образование отрицателно отношение към нея. Всъщност, ресурсите на деепричастието не бива да се пренебрегват и упоритото му отхвърляне като прекалено „книжно“ или „бюрократично“ е доста пресилено. Предпазливо и умерено, Дария Карапеткова също се присъединява към тези, които смятат, че деепричастието съвсем не е за изхвърляне.

Едно от важните достойнства на тази книга е, че проблемите на превода и рецепцията не са положени в някакво абстрактно безвремие. Дария Карапеткова ги контекстуализира сред динамиката на днешното българско общество и днешния български език с оглед на промените след 1989, членството в ЕС, компютризацията, глобалното влияние на английския език... И, впрочем, не се занимава само с проблематиката на художествения превод, а смело навлиза в особеностите на копирайтърските практики, в дебрите на бюрокрацията и в неволите на вестникарския превод. Естествено, подходът й много печели от това, че се опира на конкретни междуезикови казуси, които му дават „гръбнак“, но в същото време добре знае кога да спре с подробностите. Така книгата се чете увлекателно дори от човек, който изобщо не знае италиански език; нещо повече, особен интерес пораждат тъкмо темите, тясно свързани с особености на езиковата ситуация в Италия (например, значението на диалекта или наследството от езиковите политики на фашизма). Да не пропускаме и факта, че благодарение на тази книга, онези, които се интересуват от теория и критика на превода, ще могат да получат известен достъп до недотам познатата ни италианската традиция в това поле.

Вярно е, че поради избрания малък обем, книгата „За Prевода“ само маркира някои проблеми, в които спокойно би могла да навлезе повече. Например, четвъртата глава се докосва до един доста интересен въпрос – струва ли си да се пазят всички реалии, присъстващи в изходния текст – но бързо прелита над тази тема. Лаконичността обаче очевидно е съзнателна цел тук. Благодарение и на нея, „За Prевода“ ще може да разпали интерес към нещата, с които се занимава – включително, вярвам, и у по-широката публика, която иначе не много често си дава сметка за особеностите и сложните баланси на преводаческата дейност.

Ангел Игов, Култура - Брой 15 (2852), 22 април 2016