Преводачът върви като по острието на бръснач

Автор на интервюто: Милена Димова

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в село Ябълково, Кюстендилско. Завършва руска филология, специализира френски език в Алианс франсез в Париж. Пише и превежда поезия. На него дължим българските издания на Франсоа Вийон, Виктор Юго, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Стефан Маларме, Артюр Рембо, Гийом Аполинер, Фьодор Тютчев, Иван Бунин, Александър Блок, Борис Пастернак и др. Превел е и почти цялото творчество на Молиер. От 2004-а до 2009 г. е директор на Българския културен институт в Париж. Член е на международната академия „Монмартър”.

- Г-н Кадийски, по случай 400-годишнината от смъртта на поета излезе ново издание на сонетите на Уилям Шекспир във ваш превод. Трудно ли е да бъде надскочен Валери Петров?

- Изключително трудно. Валери Петров е една Стефка Костадинова. Колко години - близо две десетилетия или повече - никой не само че не можа да надмине постижението й, но и дори да го повтори. Но ето че преди известно време дойде вестта, че вече рекордът й е подобрен. Мен друго ме тревожи - това, че някои, като не могат да скачат, минават под летвата. 

- Какви препъникамъни срещнахте при тези класически текстове? Как се интерпретират те на съвременен език?

- Не бих казал толкова препъникамъни, колкото подводни камъни. И те идват не от качествата или подготовката на един или друг преводач, а от разместването на пластовете в самото време. Някога грамотните хора не са били толкова много, колкото са сега, но определено са били по-грамотни от днешните. И Шекспир, и останалите стари майстори са творили за тия хора и големият шанс, че творбите им са останали и за бъдещите поколения, в известен смисъл работи против тях. Тук можем да говорим и за едни по-други подводни камъни - буквализмите. А те при превода на Шекспир са като че ли още по-коварни, защото той често си служи било с идиоми, нямащи съответствие в езика на превода, било с изрази, които са били познати на оная читателска аудитория. Днес преводачът върви като по острието на бръснач. В прочутия 66-и сонет, например, го няма точно това „и много често болен здрав да носи” - но в опозицията от взаимно изключващи се категории то е много на място и твърде шекспировско.

Особен интерес представляват 135-и и 136-и сонет. В тях Шекспир обиграва кратката форма на името си Уил и съществителното will, което може да означава воля, желание, щение, като в онова време е било със силен сексуален акцент, и т.н. При всички преводи на тия два сонета, с които съм могъл да се запозная - на френски, на руски (седем-осем на брой), на полски, украински, сръбски, - се дава обяснение за какво става дума и преводачите използват едното, в редки случаи две или повече от значенията на съществителното, но никога и никъде не е бил постигнат каламбурът. Казвам никъде, освен на... български. Валери Петров показва фигура от висшия пилотаж. Шекспир заради каламбура е променил името си. От Уилям - Уил, заради will. Уил, но изведнъж ми просветна - защо не и Уили, и Уйли, Уйли Нелсън, например, кънтри певеца. Нататък нямаше нищо по-лесно. Не ми се е струвало, че огрубявам Шекспир, защото и той като Микеланджело понякога си е лягал, без да си събува ботушите, но когато в един текст на проф. д-р Ал. Шурбанов прочетох, че въпросното will означавало покрай всичко друго и... гениталии, сякаш камък ми падна от сърцето. Интуитивно го бях налучкал. А вече имах коз и за пред някои пуритани.

- В такъв случай кое е по-важно за художествения превод - да бъде познаван в съвършенство чуждият език или родният?

- Родният, разбира се. За да претвориш един голям поет, самият ти трябва да си виртуоз в поезията. Ако ще участваш във „Формула 1", трябва да си пилот от висша класа, а не да сядаш в колата само защото знаеш как се кара. С „Мерцедес” втора ръка можеш да возиш гаджето си до „Шумако". За другото трябва да си Шумахер. Специално за нашия случай най-добре го е казал проф. Марко Минков: „Сонетите само един Шекспир би могъл да пресъздаде в друг език, но не и да ги преведе". Поезията и в по-широк смисъл всеки художествен текст се пре-създава и този нов текст става достояние на родната литература.

- С Франция ви свързват дългогодишни творчески връзки. Кое ви сближи с тази страна? 

- Поезията, може би. Духът на свободомислие у французите. Най-ранните ми спомени, общо взето, са и френски: с един камион, който по-късно разбрах, че е „Рено", вадеха пясък от реката край нас и аз ходех постоянно там, даваха ми да се качвам в кабината и аз въртях волана и бръмчах с уста, въобразявайки си, че карам. Може би с тоя камион съм тръгнал към Франция. По-късно дойдоха книгите. Първата беше адаптирано издание на „Клетниците", още не съм можел да чета, но помня корицата - едно момче с нахлупен до очите каскет и момиченце с огромно ведро в ръцете - Гаврош и Козета.

- Личното познанство с кого от световните писатели ви е направило най-голямо впечатление?

- С Ален Боске, безспорно. Той е един от последните големи на ХХ век. Имах честта той да ме нарича свой приятел. В архива ми се оказаха 33 негови писма до мен, сега ги подготвям за печат. Когато издаде първата ми книга на френски, той не само лично адаптира текстовете, но изнесе името си и на корицатата. Има няколко преведени книги, но само на две си е сложил името отпред - на стиховете на Емили Дикинсън и на моите. Скъп приятел ми е Пиер Остер, бях го запалил да превежда Далчев - една студентка му направи подстрочници. Все ме питаше кога ще продължим с Далчев. Чудех се как да му кажа, че при едно от идванията ми в София споделих за този проект по „Хоризонт" и на мига получих гневно писмо от едната му дъщеря: Далчев бил имал права, как така без знанието на наследниците му. Разсъхна се работата.

Най-близкият ми приятел сред френските поети е Жан Оризе, имаме общи проекти. За 19 дена издаде стиховете на Ботев в превод на Пол Елюар във връзка с откриването на мемориалната плоча на великия българин на фасадата на културния ни център в Париж. От другите писатели ще спомена: Бернал Ноел, Мари Клер Банкар, Венюс Кури Гата. Често докато бях в Париж, а и сега, когато ходя, пием бира в едно малко кафене с Ги Гофет, който познава много добре творчеството ми. От него съм чул нещо, което преди не ме е карало да се замислям. Ти - казва - превеждаш много френска поезия, а в поезията ти това не личи, мисленето ти е повече англосаксонско.

- Какво е характерно за съвременната българска поезия, съпоставена със световните тенденции? Постмодернизмът изчерпа ли се?

- Постмодернизмът е мъртъв, да живее постмодернизмът! Разбира се, че няма да изчезне никога. Защото е само начин за отбелязване на времеви отрязък, нещо като новата и старата ера. Всички, които творят след изчерпването на модернистките течения, попадат в тоя кюп, като големите нямат нищо общо помежду си. Посредствените обаче се сдружават, както винаги, и поради невъзможност да се идентифицират по някакъв начин, си лепват етикета „постмодернисти". Що се отнася до съвременната българска поезия, факт е, че вече имаме автори, които са се качили на влака, след който тя беше подтичвала дълго време. Този влак, наречен европейска или световна поезия, не се носи винаги устремно напред, а понякога и маневрира и е смешно, когато някои наши събратя подтичват запотени по Пещенската гара, като си мислят, че килимчето, върху което медитират, е точно в тоя влак. Което не значи, че други, които са вътре, не надничат по купетата и не възкликват пред кондуктора: „Я, какви хубави протестъри! Откъде ги вземате?" За да чуят от униформения служител: „Ами купуваме ги, господине!"