По следите на писателя М.

Смущаващото начало на „Уважаеми г-н М.” би прилягало и на класически трилър, но сме щастливи, че Херман Кох остава верен на екзистенциалния съспенс. Това е история в историята, роман за романа и за механизма на творчеството, един многогласен разказ за цената на признанието. Това е книга за ада на посредствеността и за девиацията, маскирана като бунт срещу нормата. (Или като форма на развлечение.) Това е книга за престъпното съучастие на пасивните, за малодушието, което не осъзнава вината си. За насилието, което няма оправдание, но винаги може да бъде обяснено. Като свеж полъх се усещат ироничните щрихи около манталитета на холандците, но по-важно е другото, дето засяга всички ни. Социалните язви, разяждащи добросъседството. Страхът от „ближния”, който винаги може да се окаже чудовище.

Учител, момче и момиче. Гимназия, после вила в снега. Момичето е красавица с дълга черна коса. Момчето приковава вниманието по непонятни причини. Общо взето, продуктите са налице, остава четящият да забърка гозбата. А тук тя е любовна история с предположения за трагичен финал. Изчезването на учителя Ландзат предизвиква голяма обществена суматоха. Вестниците забраняват публикуване на снимки на извършителите, „за да защитят личното им пространство”. Сърцето на интригата крие поне 3 въпроса: дали романът на г-н М. документира прецизно (като „Хладнокръвно” на Капоти, да речем) една трагедия, случила се в недалечното минало, кое е лицето, анализиращо действията на г-н М. и семейството му в настоящето, и... дали изобщо има трагедия. 

Херман Кох е създал стилен коктейл от литературна сатира и криминале, една зловеща история за бездната, която дели етикетите на доброто и злото. И за онзи идиосинкратичен каприз на ума, за онзи инстинкт или пристъп, за единия миг, който разделя доброто и злото всъщност. Този миг ни превръща или в герои, или в убийци. Понякога друго положение няма. Съвсем не на последно, ако не и на първо място, това е книга за отговорността на писателя. На прицел е моралът на една гилдия, която по презумпция се схваща като ценностен коректив. Нали никой не допуска, че авторът, чиито томчета са струпани до касата в книжарницата, там, където седят или шедьоврите, или непродаваемите книги, може да бъде подлец? 

И тук, както във „Вечерята” и „Вила с басейн”, Херман Кох избягва преките диагнози и позата на морализатор. В книгата обаче има пасажи, когато е много трудно да различиш собствения му глас от гласа на неговия колега, уважаемия г-н М. Между другото, главният герой в романа на М. се казва Херман, а това налива масло в интригата. 

Какво ни кара да четем? Очакването героят да претърпи промяна, да достигне прозрение ли? Ами ако не се промени? Че кой се променя в реалния живот? Хората, претърпели промяна, се броят на пръстите на едната ръка. Да не говорим за онези, които достигат прозрение. Не, в действителност всички ние си оставаме все Същите. 

Сигурно заради това директното размахване на пръст в изкуството, особено в литературата, е един от признаците на посредственост. Защото хората така или иначе не се променят... Освен това механизмът на самоосъзнаването и угризението е особен, преките обвинения го блокират. (Да оставим тази работа на Библията, по-голям прокурор от Господ няма.) 

Посредствеността няма врагове, настоява писателят г-н М. Себеподобните не се саботират взаимно - талантът е този, който поражда съпротиви. Обществото на бездарниците прави всичко възможно да го смаже, в най-добрия случай се преструва, че не го забелязва. Бедата е, че същото това общество поставя знак за равенство между посредственост и порядъчност. Нямаше да е страшно, ако това не се отнасяше и за учителското съсловие... Мда, много са любопитни разсъжденията на г-н М, който е готов на не един компромис, за да промени курса на кариерата си. Както подсказахме, Херман Кох остава верен на съспенса и опъва струните докрай. Правят впечатление купищата изречения със заряд на сентенции: 

Още не е намерено лекарство срещу срама от чуждите постъпки. Той е като физическо неразположение - боли на място, което не можеш да посочиш. 

Нищо не убива любовта, както парче сланина или троха хляб в процепа между два големи зъба. 

Съвпаденията подриват достоверността на една история. Има само едно място, на което съвпаденията са приемливи, и това е действителността. 

На толерантност е способен само който изпитва дълбоко вкоренено усещане за превъзходство, каквото на нас, холандците, не ни е липсвало никога. 

„Уважаеми г-н М.” разбутва мисли в много посоки. Случайно те подсеща за „Смърт във Венеция”, защото е истина, че само посредственото се побира в безукорни определения. Талантливият не е на висотата на възможностите си по всяко време и тъкмо това е доказателството, че се отличава. С посредствените е обратното, пък и те бъркат признанието на околните със самоуважението си. Романът напомня и за онази толкова вярна мисъл (тя си е направо крилата), чието авторство е спорно – че родителят може да даде на детето си само две неща – корени и криле. И ако „корените” и усещането за стабилност действително са прерогатив на мама и татко, то учителят е отговорен за летенето. Ролята му не е да насърчава подрастващите да повтарят до втръсване чужди мисли и да ранжира знанията им. Той трябва само да ги приучи да летят... 

Онова, което го отблъскваше в цялата история, беше сензацията. Книгата му нямаше нужда от подобни вълнения. Фокусът щеше да се измести върху учителя. А М. искаше друго – книга, неподвластна на времето. Обикновена история, в която двама ученици убиват учител. Правят го, защото могат. Защото им се удава възможност да възстановят естественото равновесие. 

Оттук автоматично следва въпросът – как да оправдаем насилието, вербално или физическо, упражнено от талантливия? Оправдава ли го г-н М. в крайна сметка? Ако ще се различаваме през проявите си на насилие, не е ли по-добре да си приличаме до смърт? Защо сме склонни да прощаваме на даровитите антихуманните им думи, действия, пропаганда? Само част от въпросите, които раздират романа, намират отговор на финала. Останалите ще продължават да кънтят в пространството, ще чакат да си отговорите сами. А накрая ви чака драматичен обрат, но вие не сте и очаквали друго от уважаемия г-н Херман Кох.