Последното изкушение на Скорсезе

Той е от малцината гиганти на световната кинематография, които поддържат активен професионален живот в различни области. Освен че е режисьор с непомръкваща слава, Мартин Скорсезе, днес на 73, си остава страстен любител и изследовател на киното – човек, който отделя почти толкова време, за да изучава и реставрира старите филми, колкото да създава нови. 

Невръстните му години са заключени в Малката Италия в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк – квартал на работническата класа, където ролята на правораздавателен орган се изпълнявала от мафията. По „жестоките улици“ на детството му пулсът на опасността бил учестен. Не по-малко потискаща и заплашителна била обстановката в неговия дом – споровете и скандалите не секвали. Така киното се явявало форма на бягство от една призрачна действителност, болезнено реална и непоносима. По онова време Мартин, малкият астматик, гледал предимно мелодрами и приказни истории, като контрапункт на грубостта в ежедневието... 

„Разговори със Скорсезе" на Ричард Шикъл, влиятелния американски киноисторик, журналист и критик, се вглежда в интимния свят на един режисьор, който умело преработва страстта си към седмото изкуство в серия от филмови класики. Тези задушевни, приятелски разговори с най-прочутия италианец в Америка се разпростират и обхващат множество факти, обстоятелства и наблюдения, свързани с шедьоври като „Разярения бик”, „Кралят на комедията”, „Последното изкушение на Христос” и „Добри момчета”, с по-малко познати, но важни филми като „Кундун”, с респектиращите му постижения като продуцент и документалист, с екзистенциалните му размисли, с актьорите, които предпочита да вижда на снимачната площадка, с маниите, които го преследват. Теми като насилието, самотата, усещането за изолация, неспособността да се сближиш с някого са запазена марка на Скорсезе, а всички те намират отражение във филма „Шофьор на такси”, с който изгрява звездата на Робърт де Ниро. Войната във Виетнам е опустошила душата на героя му, Травис Бикъл. От този филм е култовата реплика „Are you talkin’ to me?”, произнесена в разговор с... огледалото. 

Скорсезе е носител на „Оскар“ (за „От другата страна”), „Сезар“, „Грами“, две награди „Бодил“, три награди „Еми“, по четири награди БАФТА и „Златен глобус“, има купища номинации за авторитетни отличия и няма никакво намерение да мине „от другата страна” на лаврите. Винаги е държал на сюжета, но повече го привличат истории, в които развитието на характера на героите определя ефекта от филма. „Хората ми казват, че се приемам твърде на сериозно, по дяволите. Но това е действителността. Аз нямам друг избор, освен да живея със себе си. Истината е, че почти всичко, което правим, идва от някаква част на душата ни, от нашата сърцевина”, признава големият режисьор. 

Той не крие, че мощно влияние върху изграждането му като творец играят личности като Елиа Казан, Бергман, Антониони и Куросава. Ако нещо категорично отличава собствените му филми, то е огромното напрежение, което се стеле през тях. Не става дума за движението в кадъра, за монтажа или за някакви други технически похвати, а за суровата, „безмилостна директност”, която не присъства при нито един от великите му конкуренти. Тази особена плътност на атмосферата, тази интензивност отчасти се дължи на отношението му към филмовата музика. А всичко започва от идеята за „добрите хора, които правят лоши неща”, и това да не ги съдим твърде строго. 

„За да минеш през всичко това, за да запечаташ нещо на филмова лента, то трябва да си заслужава да се каже. И там някъде трябва да има човек, на когото ще каже нещо, ще го грабне. И трябва да бъде толкова интензивно, че да го направи. Трябва да бъде като лицето на Дикаприо, когато Джак Никълсън му казва: „Подушвам плъх“. Лео трябва да го убеди, че не е той. Лео си мисли: „Какво правя тук, какви избори съм направил през живота си, за да се озова в това положение?“. И всичко това се вижда в очите му. Всичко това трябва да се вижда в очите му”, казва Скорсезе. 

Близо десетилетие ревностните му поддръжници чакат появата на „Тишина”, екранизация по едноименния роман на Шусаку Ендо, издаден за пръв път през 1966 година. Действието се развива през XVII в. и проследява пътешествието на двама йезуитски монаси, които търсят учителя си в Япония. Мълвата за този проект се носи отдавна и ето че през 2016-а ще видим филма с Лиъм Нийсън, Андрю Гарфийлд и Адам Драйвър в главните роли. За десерт ще излезе и книгата на японския автор, един тревожен епистоларен разказ, който поставя повече въпроси, отколкото съумява да удовлетвори. (Ако изобщо се опитва да го стори.) 

„В „Тишина“ няма да има жени, но филмът е за любовта. За любовта сама по себе си. И за това как трябва да се лишиш от егото и от гордостта. За самата природа на християнството”, споделя Скорсезе. На въпроса на Ричард Шикъл дали е убеден, че християнството е най-висшето изражение на любовта, Скорсезе отвръща: „Това е пътят, на който съм поставен и по който вървя. Ако бях роден някъде в Близкия изток, може би щях да мисля по друг начин... В края на краищата, като се има предвид какво представляваме като вид, любовта наистина изглежда единственият възможен отговор.”