New Sale Preorder
За кого бие камбаната

Ърнест Хемингуей

За кого бие камбаната

Определян като стилистичен шедьовър в литературата на XX век и едно от най-великите произведения на Хемингуей, „За кого бие камбаната“ (1940) е морално и философско размишление върху войната, любовта и смъртта.
от 1 14,24 € намалението -1,76 € 16,00 € -11%
27,85 лв. 31,29 лв.
от 1 14,24 € намалението -1,76 € 16,00 € -11%
27,85 лв. 31,29 лв.
Характеристики


Определян като стилистичен шедьовър в литературата на XX век и едно от най-великите произведения на Хемингуей, „За кого бие камбаната“ (1940) е морално и философско размишление върху войната, любовта и смъртта. Изобразяването на Испанската гражданска война тук излиза извън пределите на политическото в полза на универсалната тема за жертвоготовността и куража пред лицето на смъртта.

Сложната политическа обстановка и психологическият портрет на централните персонажи са постигнати чрез характерната за писателя ударна, дисциплинирана проза, лишена от помпозност. Този приземéн език навява усещане за реализъм и непосредственост, затова мнозина схващат романа като изява на творческия апогей на автора – прочутата „теория за айсберга“ на писането в най-зрялата му форма.

 „За кого бие камбаната“ е зареден с трагичен хуманизъм – вяра в смелостта, честта и обичта пред неизбежния край.

Ърнест Хемингуей

Световноизвестният Ърнест Хемингуей (1899–1961), чието име е обвеяно с легенди, пристрастен към фиестата на живота, завършва земния си път уязвен, наранен, но с достойнство избира сам мига на края. Остава в емоционалната памет на поколенията като брадатия бохем и бонвиван, излъчващ мъжественост и вкус към житейски авантюри. А в литературната памет – като „айсберга на изгубеното поколение“, модерен класик, лауреат на Нобелова награда (1954), автор на романи и кратки разкази, надживели времето си, преведени на десетки езици, някои от тях претворени на големия екран.

Ърнест  Хемингуей – „За кого бие камбаната“

 

Робърт Джордан седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария
ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.
– Странно – обади се жената. – Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.
– Ти изпрати ли да го извикат?
– Не. Той идва всяка вечер.
– Може да е зает. Някаква работа.
– Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.
– Добре. Далеч ли е?
– Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.
– Може ли и аз да дойда? – запита Мария. – Може ли, Пилар?
– Да, хубавице – каза жената и извърна към Робърт Джордан едрото си лице. – Нали е красива? – запита тя Робърт Джордан. – Как ти се струва? Малко слабичка?
– Много ми харесва – отвърна Робърт Джордан.
Мария наля чашата му с вино.
– Пий – подкани го тя. – Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.
– Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.
– Ето това се казва приказка – възхити се жената. – Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?
– Умна – каза нерешително РобъртДжордан.
Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
– Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.
– Не ми казвай дон Роберто.
– Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея – сеньорита Мария.
– Не обичам такива шеги – каза Робърт Джордан. – Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada – така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.
– За тебе политиката е като религия – подразни го жената. – Никога ли не се шегуваш?
– Напротив, много обичам шеги. Но в обръщението към хората – не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.
– Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме – засмя се тя. – Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.
– Той е комунист – каза Мария. – Те са все сериозни gente.
– Комунист ли си?
– Не, аз съм антифашист.
– От колко време?
– Откакто разбрах какво е фашизмът.
– Отдавна ли си разбрал?
– Почти десет години.
– Не е много време – каза жената. – Аз съм републиканка вече двайсет години.
– Баща ми беше републиканец цял живот – обади се Мария. – Заради това го и застреляха.
– И моят баща бе цял живот републиканец. И дядо ми – каза Робърт Джордан.
– В коя страна?
– В Съединените щати.
– Застреляха ли ги? – запита жената.
Qué va – каза Мария. – Съединените щати са страна на републиканци. Там няма да те застрелят за това, че си републиканец.
– Все пак хубаво е, че имаш дядо републиканец – възкликна жената. – Значи, че си от сой.
– Дядо ми беше член на Националния комитет на републиканската партия – обясни Робърт Джордан.
Това направи впечатление дори на Мария.
– А баща ти продължава ли да работи за Републиката? – запита го Пилар.
– Не. Той умря.
– А може ли да те запитам как умря?
– Застреля се.
– За да не го измъчват? – запита жената.
– Да – отговори Робърт Джордан. – За да избегне мъченията.
Мария го погледна със сълзи в очите.
– Баща ми – каза тя – не можа да се добере до оръжие. О, много се радвам, че баща ти е имал късмета да се добере до оръжие.
– Да, късмет – каза Робърт Джордан. – Хайде да говорим за нещо друго.
– Значи имаме еднаква съдба – въздъхна Мария. Тя сложи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му. Той също се вгледа в мургавото ѝ лице и в очите ѝ, които досега не му бяха изглеждали толкова млади, колкото лицето ѝ, а сега изведнъж бяха станали и гладни, и млади, и жадни.
– Като ви гледа човек, може да ви вземе за брат и сестра – каза жената. – Но според мен хубаво е, че не сте.
– Сега разбирам какво съм усещала – прошепна Мария. – Сега ми стана ясно.
Qué va – каза Робърт Джордан и като протегна ръка, поглади я по главата. Цял ден му се бе искало да направи това, а сега, след като го стори, усети, че нещо го дави в гърлото. Тя отърка глава в ръката му и се усмихна, извърнала очи нагоре към него, а той усещаше под пръстите си копринената острота на остриганата коса, която се слягаше и пак се надигаше. Ръката му стигна до тила ѝ и той я отпусна.
– Пак – помоли тя. – Цял ден ми се искаше да направиш това.
– После – обеща Робърт Джордан със задавен глас.
– Ами аз? – прогърмя гласът на жената на Пабло. – Да седя и да ви светя ли? За съвсем безчувствена ли ме мислите? Лъжете се. Като няма как, поне Пабло да се беше върнал.
Мария беше престанала да обръща внимание на нея и също на останалите, които играеха на карти на светлината на свещта.
– Искаш ли още вино, Роберто? – запита тя.
– Да – каза той. – Защо не?
– Май и ти като мен ще имаш до себе си пияница – каза жената на Пабло. – Освен онова особеното, той пие и вино. Чуй ме, Inglés
– Не съм inglés. Американец съм.
– Тогава слушай, американецо. Къде смяташ да спиш?
– Навън. Имам спален чувал.
– Добре – каза тя. – Нощта е ясна.
– И ще бъде хладна.
– Значи, навън – каза тя. – Е, добре, спи на открито. А нещата, дето ги донесе, ще спят при мен.
– Добре – кимна Робърт Джордан.
– Остави ни за малко – рече той на Мария и сложи ръка на рамото ѝ.
– Защо?
– Искам да поговоря с Пилар.
– Непременно ли трябва да ви оставя?
– Да.
– Какво има? – запита жената на Пабло, когато момичето се бе отдалечило до отвора на пещерата, там, където бе окачен големият мех с вино, и се загледа в играта на карти.
– Циганинът каза, че е трябвало да… – започна той.
– Не – прекъсна го жената. – Той греши.
– Ако е нужно да… – спокойно, но все пак с труд продължи Робърт Джордан.
– Щеше да го направиш, знам – каза жената. – Не, не е нужно. Аз те следих. Ти прецени правилно.
– Но ако е необходимо…
– Не е – натърти жената. – Казвам ти, че не е необходимо. На циганина все такива са му помислите.
– Но слабият човек може да стане опасен за всички.
– Не, ти не разбираш. Той е свършен човек и вече не представлява никаква опасност.
– Не разбирам.
– Млад си още – въздъхна тя. – Ще разбереш. – После се обърна към момичето: – Ела, Мария. Вече си поговорихме.
Момичето се приближи, Робърт Джордан протегна ръка и я погали по главата. Тя се отърка в ръката му като котенце. После му се стори, че всеки миг ще се разплаче. Но потрепващите ѝ устни се разтвориха в усмивка и тя го загледа.
– Добре ще е да отидеш да спиш – каза жената на Робърт Джордан. – От дълъг път идваш.
– Добре – каза Робърт Джордан. – Отивам да си взема нещата.

Ърнест  Хемингуей – „За кого бие камбаната“

 

Робърт Джордан седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария
ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.
– Странно – обади се жената. – Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.
– Ти изпрати ли да го извикат?
– Не. Той идва всяка вечер.
– Може да е зает. Някаква работа.
– Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.
– Добре. Далеч ли е?
– Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.
– Може ли и аз да дойда? – запита Мария. – Може ли, Пилар?
– Да, хубавице – каза жената и извърна към Робърт Джордан едрото си лице. – Нали е красива? – запита тя Робърт Джордан. – Как ти се струва? Малко слабичка?
– Много ми харесва – отвърна Робърт Джордан.
Мария наля чашата му с вино.
– Пий – подкани го тя. – Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.
– Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.
– Ето това се казва приказка – възхити се жената. – Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?
– Умна – каза нерешително РобъртДжордан.
Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.
– Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.
– Не ми казвай дон Роберто.
– Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея – сеньорита Мария.
– Не обичам такива шеги – каза Робърт Джордан. – Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada – така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.
– За тебе политиката е като религия – подразни го жената. – Никога ли не се шегуваш?
– Напротив, много обичам шеги. Но в обръщението към хората – не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.
– Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме – засмя се тя. – Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.
– Той е комунист – каза Мария. – Те са все сериозни gente.
– Комунист ли си?
– Не, аз съм антифашист.
– От колко време?
– Откакто разбрах какво е фашизмът.
– Отдавна ли си разбрал?
– Почти десет години.
– Не е много време – каза жената. – Аз съм републиканка вече двайсет години.
– Баща ми беше републиканец цял живот – обади се Мария. – Заради това го и застреляха.
– И моят баща бе цял живот републиканец. И дядо ми – каза Робърт Джордан.
– В коя страна?
– В Съединените щати.
– Застреляха ли ги? – запита жената.
Qué va – каза Мария. – Съединените щати са страна на републиканци. Там няма да те застрелят за това, че си републиканец.
– Все пак хубаво е, че имаш дядо републиканец – възкликна жената. – Значи, че си от сой.
– Дядо ми беше член на Националния комитет на републиканската партия – обясни Робърт Джордан.
Това направи впечатление дори на Мария.
– А баща ти продължава ли да работи за Републиката? – запита го Пилар.
– Не. Той умря.
– А може ли да те запитам как умря?
– Застреля се.
– За да не го измъчват? – запита жената.
– Да – отговори Робърт Джордан. – За да избегне мъченията.
Мария го погледна със сълзи в очите.
– Баща ми – каза тя – не можа да се добере до оръжие. О, много се радвам, че баща ти е имал късмета да се добере до оръжие.
– Да, късмет – каза Робърт Джордан. – Хайде да говорим за нещо друго.
– Значи имаме еднаква съдба – въздъхна Мария. Тя сложи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му. Той също се вгледа в мургавото ѝ лице и в очите ѝ, които досега не му бяха изглеждали толкова млади, колкото лицето ѝ, а сега изведнъж бяха станали и гладни, и млади, и жадни.
– Като ви гледа човек, може да ви вземе за брат и сестра – каза жената. – Но според мен хубаво е, че не сте.
– Сега разбирам какво съм усещала – прошепна Мария. – Сега ми стана ясно.
Qué va – каза Робърт Джордан и като протегна ръка, поглади я по главата. Цял ден му се бе искало да направи това, а сега, след като го стори, усети, че нещо го дави в гърлото. Тя отърка глава в ръката му и се усмихна, извърнала очи нагоре към него, а той усещаше под пръстите си копринената острота на остриганата коса, която се слягаше и пак се надигаше. Ръката му стигна до тила ѝ и той я отпусна.
– Пак – помоли тя. – Цял ден ми се искаше да направиш това.
– После – обеща Робърт Джордан със задавен глас.
– Ами аз? – прогърмя гласът на жената на Пабло. – Да седя и да ви светя ли? За съвсем безчувствена ли ме мислите? Лъжете се. Като няма как, поне Пабло да се беше върнал.
Мария беше престанала да обръща внимание на нея и също на останалите, които играеха на карти на светлината на свещта.
– Искаш ли още вино, Роберто? – запита тя.
– Да – каза той. – Защо не?
– Май и ти като мен ще имаш до себе си пияница – каза жената на Пабло. – Освен онова особеното, той пие и вино. Чуй ме, Inglés
– Не съм inglés. Американец съм.
– Тогава слушай, американецо. Къде смяташ да спиш?
– Навън. Имам спален чувал.
– Добре – каза тя. – Нощта е ясна.
– И ще бъде хладна.
– Значи, навън – каза тя. – Е, добре, спи на открито. А нещата, дето ги донесе, ще спят при мен.
– Добре – кимна Робърт Джордан.
– Остави ни за малко – рече той на Мария и сложи ръка на рамото ѝ.
– Защо?
– Искам да поговоря с Пилар.
– Непременно ли трябва да ви оставя?
– Да.
– Какво има? – запита жената на Пабло, когато момичето се бе отдалечило до отвора на пещерата, там, където бе окачен големият мех с вино, и се загледа в играта на карти.
– Циганинът каза, че е трябвало да… – започна той.
– Не – прекъсна го жената. – Той греши.
– Ако е нужно да… – спокойно, но все пак с труд продължи Робърт Джордан.
– Щеше да го направиш, знам – каза жената. – Не, не е нужно. Аз те следих. Ти прецени правилно.
– Но ако е необходимо…
– Не е – натърти жената. – Казвам ти, че не е необходимо. На циганина все такива са му помислите.
– Но слабият човек може да стане опасен за всички.
– Не, ти не разбираш. Той е свършен човек и вече не представлява никаква опасност.
– Не разбирам.
– Млад си още – въздъхна тя. – Ще разбереш. – После се обърна към момичето: – Ела, Мария. Вече си поговорихме.
Момичето се приближи, Робърт Джордан протегна ръка и я погали по главата. Тя се отърка в ръката му като котенце. После му се стори, че всеки миг ще се разплаче. Но потрепващите ѝ устни се разтвориха в усмивка и тя го загледа.
– Добре ще е да отидеш да спиш – каза жената на Робърт Джордан. – От дълъг път идваш.
– Добре – каза Робърт Джордан. – Отивам да си взема нещата.

Заглавия от същия жанр