Войната за завръщане
През 1948 г. по време на първата арабско-израелска война седемстотин хиляди палестинци са принудени да напуснат домовете си. Повече от седемдесет години по-късно милиони техни потомци все още са регистрирани като бежанци, а огромна част от тях живеят в бежански лагери. Тази група – за разлика от множество други подобни, разселени след Втората световна война и други конфликти – остава без трайно установен статут и настоява да се засели в държавата Израел. Тяхната вяра в „правото на завръщане“ е една от най-големите пречки пред успешната дипломация и трайния мир в региона.
Във „Войната за завръщане“ Ади Шварц и Ейнат Уилф разкриват произхода на идеята за „право на завръщане“ и проследяват как Агенцията за подпомагане на палестински бежанци – самото звено, натоварено със задачата да намери решение на проблема с бежанците – се е поддала на палестинския, арабския и международния политически натиск, превръщайки този проблем в постоянен. Двамата автори твърдят, че палестинското искане за „право на завръщане“ е лишено както от юридическа, така и от морална основа, и отправят пламенен апел към САЩ, ООН и ЕС да признаят този факт в името на доброто както на израелците, така и на палестинците.
Ейнат Уилф
Ейнат Уилф е водеща фигура по въпросите на външната политика, икономиката и образованието на Израел; бивш член на Кнесета от Израелската партия на труда и парламентарната група „Независимост“. Била е съветник на вицепремиера Шимон Перес по външнополитическите въпроси. Нейни анализи редовно се публикуват в изтъкнати международни издания.
Ади Шварц
Ади Шварц е изследовател и лектор, експерт по въпросите, свързани с арабско-израелския конфликт. Изследванията му са фокусирани върху палестинския бежански проблем и историята на евреите от арабските страни. Шварц е автор на статии както в израелската преса, така и в международни медии, като американските The Wall Street Journal, The Forward, Tablet и британския The Jewish Chronicle.
Ади Шварц и Ейнат Уилф – „Войната за завръщане“
КАК СНИЗХОЖДЕНИЕТО НА ЗАПАДА КЪМ ПАЛЕСТИНСКАТА МЕЧТА ВЪЗПРЕПЯТСТВА ПЪТЯ КЪМ МИРА
Като толкова много хора и ние се събудихме сутринта на 7 октомври от звука на сирени. Като толкова много хора бързо разбрахме, че нещо ужасно не е наред – че това не са рутинните предупреждения, нито познатият ракетен обстрел от Газа. Като толкова много хора гледахме с недоверие как се появяват видеоклипове с бели пикапи, движещи се по улиците на Сдерот. Като толкова много хора се запитахме: наистина ли въоръжени арабски бойци бродят из градовете ни безконтролно, свободни да правят каквото си поискат? Като толкова много хора и ние наблюдавахме как невинни празнуващи бягат ужасени от фестивала „Нова“ със замръзнали от ужас лица. Като толкова много хора не можехме да повярваме на виковете за помощ от членове на семейства, заключени в защитените си стаи, отчаяно борещи се да задържат вратата затворена срещу натрапниците. Като толкова много хора бяхме смаяни от мащаба на нахлуването и лекотата, с която хиляди палестинци нарушиха границата на Израел. Като толкова много хора бяхме разтърсени от опустошителния провал на израелската държава да защити своя народ. И както за толкова много хора, това може да е бил най-мрачният ден в живота ни.
Но за разлика от толкова много други, ние не бяхме изненадани.
Знаехме, че това е, за което „Хамас“ – и не само „Хамас“, но и много палестинци, за които не е задължително да подкрепят „Хамас“, – отдавна са се готвили. Не бяхме изненадани от еуфорията и ликуването, демонстрирани от палестинците и техните поддръжници по целия свят. Знаехме, че 7 октомври не е, както някои настояваха, „бягство от затвор на открито“, а по-скоро пълно и съзнателно осъществяване на палестинската мечта за завръщане. „Хамас“ може да е употребил само няколко години за планиране на оперативните аспекти на атаката, но палестинският народ като цяло в продължение на близо осем десетилетия се е надявал, вярвал и работил точно за този момент. Именно „Хамас“ даде на тази мечта най-бруталния практически израз досега.
Откъде знаехме? Как предусетихме това, което израелските разузнавателни служби не успяха да предвидят или разберат?
Отговорът е прост: слушахме палестинците.
Слушахме внимателно и чухме какво говорят – публично, открито и последователно. За тяхна чест, палестинците никога не са крили намеренията си. Повече от век те поддържат последователна позиция: по-важно за тях от постигането на суверенитет или свобода в собствена държава е отричането на суверенитета и независимостта за еврейския народ. Всъщност самата причина, поради която те се възприемат като народ, е неспирният им стремеж евреите да нямат своя държава – със сигурност не и между река Йордан и Средиземно море.
Тъй като ги слушахме, разбрахме, че когато палестинците говорят за „завръщане“, те имат предвид унищожаването на Държавата Израел. Мнозина в Израел и в чужбина предпочетоха да вярват, че палестинските приказки за „завръщане“ са реторични глупости – не нещо, което те планират сериозно. След толкова години и предвид силата на израелската държава можеха ли палестинците наистина да вярват, че един ден ще се „завърнат“? Можеха ли наистина да си мислят, че са в състояние да елиминират Израел?
За съжаление, отговорът е „да“.
Може и да сме „стартъп нация“ с брутен вътрешен продукт наравно със Западна Европа и според някои чуждестранни доклади с ядрен възпиращ фактор, но за милиони наши съседи суверенната ни държава си остава мишена за поразяване. Доказателството беше представено – на 7 октомври.
Тъй като слушахме, знаехме също, че тук не става дума просто за „Хамас“. Разбрахме, че трагедията не е продукт на временни или местни обстоятелства, нито на крайно или корумпирано ръководство, което може да бъде сменено, за да се сложи край на опасността. Това е дълбоко вкоренен мироглед, съществуващ от самото начало на арабско-израелския конфликт. В основата му е отказът на палестинците, в частност и на
мнозина в арабския свят в по-широк смисъл, да приемат съществуването на суверенно еврейско присъствие в региона при каквито и да било граници.
Противно на това, което ни казваха, ние знаехме, че „Хамас“ представлява палестинците. И че проблемът не е само в „Хамас“, а в палестинците като цяло.
Никога не сме вярвали на твърденията, че всичко, което хората в Газа искат, е още един километър брегова линия за риболов или още няколко разрешителни за работа в Израел. Не вярвахме в това, защото знаехме, че само на няколко километра от домовете ни съществува цяло общество, изградено върху убеждението, че евреите са жестоки окупатори, безсърдечни колонизатори, които са откраднали земите им, и че евреите нямат никакво право да държат каквато и да е част от тази територия. И ако убеждението е такова, когато се появи възможност, става не само допустимо, но и задължително да се причинява на евреите всичко, което човек може да си представи, и дори невъобразими неща.
Знаехме, че този проблем изисква фундаментално преосмисляне, че няма лесни или бързи решения. Знаехме, че няма да се разреши сам и че ако Израел не инвестира сериозни усилия – и ресурси – в справянето с него, следващият 7 октомври ще дойде много скоро.
Невинаги сме мислили така.
И двамата тръгнахме от израелската левица. Ейнат беше член на Кнесета от Лейбъристката партия и работеше заедно с Шимон Перес и Йоси Бейлин. Ади беше старши журналист и редактор в „Аарец“. Споделяхме основно предположение – може да се нарече хипотеза, – че арабите, живеещи отвъд Зелената линия, палестинците, са сходни в основата си с израелците.
Подобно на ционисткото движение вярвахме, че те не търсят нито повече, нито по-малко от правото да живеят живота си и да определят политическата си съдба в част от територията между реката и морето. Първата интифада, която представи палестинците като Давид, изправен срещу израелския Голиат, се вписваше добре в нашата парадигма: палестинците се бореха срещу окупацията на Западния бряг и Газа. Вярвахме, че щом израелското правителство им позволи да създадат държава в тези райони, ще последва мир.
През 90-те години на миналия век, когато за пръв път имахме право да гласуваме, и двамата гласувахме за партии, които обещаваха да донесат мир. Бяхме във възторг, когато Ицхак Рабин беше избран. Споразуменията от Осло и мирното споразумение с Йордания затвърдиха убеждението ни, че мирът е постижим и че готовността на Израел да признае правото на самоопределение на палестинците ще го доближи. Няколко години по-късно подкрепихме Ехуд Барак и неговата решителност да постигне споразумение за окончателния статут на палестинците. Споделяхме усещането за „нова зора“. Дори провалът на срещата на върха в Кемп Дейвид не разклати решимостта ни. Подкрепихме оттеглянето на Ариел Шарон от Газа и Северна Самария и усилията на Ехуд Олмерт да постигне мирно споразумение с Махмуд Абас, наследника на Ясер Арафат. И все пак фактът, че палестинците многократно не успяваха да се възползват от тези възможности, за да започнат да изграждат държава на Западния бряг и в Газа, пося семена на съмнение в съзнанието ни.
В края на краищата, народ, който иска държава, казва „да“. Ето колко просто е.
Предполагахме, че палестинците, подобно на ционистите, ще кажат „да“. Планът на ООН за разделяне от ноември 1947 г., който евреите приеха и дори празнуваха, изискваше от ционизма огромни жертви. Той призоваваше ционистите да се откажат от самия Сион – Йерусалим – и Юдея, региона, дал името на еврейския народ. Той също така потвърди пробива в първоначалните граници на мандата, като откъсна източния бряг на река Йордан, за да създаде Кралство Йордания. Планът предлагаше на ционисткото движение само половината от Подмандатна Палестина – предимно пустиня. И въпреки това ционистите казаха „да“, защото в решителния момент това, което искаха повече от всичко друго, беше държава. Няма Сион, няма Юдея, само половината земя – и то пустиня, – но има суверенитет, независимост и свобода. Това беше важното. И така, когато палестинците не казаха „да“ – нито през 1947 г., нито през
2000 г., дори не през 2008 г., – какво ни говори това за техните същински желания?
Вълната от самоубийствени бомбени атентати между 2000 и 2004 г. – в автобуси, кафенета и по градските улици – превърна този въпрос във вик: какво искат палестинците?
По това време подобно на много израелци ние се чудехме дали нашата основополагаща хипотеза – същата, споделяна не само от израелския лагер за мир, но
и от така наречената международна общност, особено на Запад, – все още може да издържи проверката на реалността.
Ако хипотезата се сриваше – идеята, че единственото, което стои между израелците и мира, е разделянето на земята и създаването на палестинска държава, – тогава какво беше алтернативното обяснение за корените на конфликта? Ако тази тъй широко приета хипотеза просто не издържаше пред лицето на фактите, каква алтернативна хипотеза подкрепяха доказателствата?
Започнахме да формираме нова хипотеза по време на поредица от срещи с палестинци, на които всеки от нас присъстваше поотделно. Бяхме известни като „умерени израелци“, търсещи мир фигури отляво, и като такива бяхме поканени да се срещнем с нашите палестински колеги – „умерени палестинци“. Това бяха членове на палестинския елит – завършили водещи западни университети, владеещи свободно английски език, мнозина от тях свързани с Палестинския отдел за подкрепа на преговорите. Тези срещи, както и много други, бяха организирани от западни обединения, които предполагаха, че подобни срещи между израелци и палестинци ще допринесат за каузата за мир. Но бързо открихме, че начинът, по който нашите палестински колеги разбираха конфликта, е много различен от начина, по който ние дълго време го разбирахме.
Например на няколко срещи, на които Ейнат е присъствала, тези така наречени умерени палестинци твърдят, че еврейският народ изобщо не е народ, а просто религия. И религиите, твърдят те, нямат право на държава или на самоопределение. Казано ѝ бе също, че връзката между еврейския народ и Земята на Израел е „плод на фантазията, история, измислена единствено с цел кражба на арабска земя“. Ейнат е убедена атеистка и все пак е наясно, че това твърдение е очевидно невярно. Идеята как хиляди години история, текстове, ритуали, култура и религиозна идентичност са били изфабрикувани, така че в края на ХIX век малка група евреи да могат да откраднат земя, с която нямат връзка – тази идея е абсурдна.
Не е нужно човек да е евреин и със сигурност не е нужно да вярва в Бог, за да признае, че връзката между еврейския народ и Земята на Израел е една от най-силните и трайни връзки между народ и земя в цялата човешка история и култура.
След тези срещи Ейнат се завърна у дома с тревожното осъзнаване, че има нещо дълбоко погрешно в презумпциите, с които е израснала. Ако това бяха умерените сред палестинците, тогава може би конфликтът беше по-дълбок, отколкото тя си мислеше. Тя осъзна, че макар нейната собствена умереност да се корени във вярването как и двата народа имат равно право на самоопределение и суверенитет в родината си, „умерените“ палестинци, които срещна, не отвърнаха със същото. Те не признаха равното право на еврейския народ на самоопределение в земята си. Те дори не признаха, че Израел е родината на еврейския народ. Нека перифразирам думите на бившия премиер Менахем Бегин: палестинците признаха мощта на Израел, но не и правото му. А това означаваше, че в деня, в който Израел изгуби мощ, правото му на съществуване ще изчезне заедно с нея.
Тази равносметка накара Ейнат да търси палестински партньори, готови да формулират визия за мир, основана на взаимно признаване – такава, която да утвърждава равните права както на еврейския, така и на палестинския арабски народ на национално самоопределение в съответните им родини.
Ади Шварц и Ейнат Уилф – „Войната за завръщане“
КАК СНИЗХОЖДЕНИЕТО НА ЗАПАДА КЪМ ПАЛЕСТИНСКАТА МЕЧТА ВЪЗПРЕПЯТСТВА ПЪТЯ КЪМ МИРА
Като толкова много хора и ние се събудихме сутринта на 7 октомври от звука на сирени. Като толкова много хора бързо разбрахме, че нещо ужасно не е наред – че това не са рутинните предупреждения, нито познатият ракетен обстрел от Газа. Като толкова много хора гледахме с недоверие как се появяват видеоклипове с бели пикапи, движещи се по улиците на Сдерот. Като толкова много хора се запитахме: наистина ли въоръжени арабски бойци бродят из градовете ни безконтролно, свободни да правят каквото си поискат? Като толкова много хора и ние наблюдавахме как невинни празнуващи бягат ужасени от фестивала „Нова“ със замръзнали от ужас лица. Като толкова много хора не можехме да повярваме на виковете за помощ от членове на семейства, заключени в защитените си стаи, отчаяно борещи се да задържат вратата затворена срещу натрапниците. Като толкова много хора бяхме смаяни от мащаба на нахлуването и лекотата, с която хиляди палестинци нарушиха границата на Израел. Като толкова много хора бяхме разтърсени от опустошителния провал на израелската държава да защити своя народ. И както за толкова много хора, това може да е бил най-мрачният ден в живота ни.
Но за разлика от толкова много други, ние не бяхме изненадани.
Знаехме, че това е, за което „Хамас“ – и не само „Хамас“, но и много палестинци, за които не е задължително да подкрепят „Хамас“, – отдавна са се готвили. Не бяхме изненадани от еуфорията и ликуването, демонстрирани от палестинците и техните поддръжници по целия свят. Знаехме, че 7 октомври не е, както някои настояваха, „бягство от затвор на открито“, а по-скоро пълно и съзнателно осъществяване на палестинската мечта за завръщане. „Хамас“ може да е употребил само няколко години за планиране на оперативните аспекти на атаката, но палестинският народ като цяло в продължение на близо осем десетилетия се е надявал, вярвал и работил точно за този момент. Именно „Хамас“ даде на тази мечта най-бруталния практически израз досега.
Откъде знаехме? Как предусетихме това, което израелските разузнавателни служби не успяха да предвидят или разберат?
Отговорът е прост: слушахме палестинците.
Слушахме внимателно и чухме какво говорят – публично, открито и последователно. За тяхна чест, палестинците никога не са крили намеренията си. Повече от век те поддържат последователна позиция: по-важно за тях от постигането на суверенитет или свобода в собствена държава е отричането на суверенитета и независимостта за еврейския народ. Всъщност самата причина, поради която те се възприемат като народ, е неспирният им стремеж евреите да нямат своя държава – със сигурност не и между река Йордан и Средиземно море.
Тъй като ги слушахме, разбрахме, че когато палестинците говорят за „завръщане“, те имат предвид унищожаването на Държавата Израел. Мнозина в Израел и в чужбина предпочетоха да вярват, че палестинските приказки за „завръщане“ са реторични глупости – не нещо, което те планират сериозно. След толкова години и предвид силата на израелската държава можеха ли палестинците наистина да вярват, че един ден ще се „завърнат“? Можеха ли наистина да си мислят, че са в състояние да елиминират Израел?
За съжаление, отговорът е „да“.
Може и да сме „стартъп нация“ с брутен вътрешен продукт наравно със Западна Европа и според някои чуждестранни доклади с ядрен възпиращ фактор, но за милиони наши съседи суверенната ни държава си остава мишена за поразяване. Доказателството беше представено – на 7 октомври.
Тъй като слушахме, знаехме също, че тук не става дума просто за „Хамас“. Разбрахме, че трагедията не е продукт на временни или местни обстоятелства, нито на крайно или корумпирано ръководство, което може да бъде сменено, за да се сложи край на опасността. Това е дълбоко вкоренен мироглед, съществуващ от самото начало на арабско-израелския конфликт. В основата му е отказът на палестинците, в частност и на
мнозина в арабския свят в по-широк смисъл, да приемат съществуването на суверенно еврейско присъствие в региона при каквито и да било граници.
Противно на това, което ни казваха, ние знаехме, че „Хамас“ представлява палестинците. И че проблемът не е само в „Хамас“, а в палестинците като цяло.
Никога не сме вярвали на твърденията, че всичко, което хората в Газа искат, е още един километър брегова линия за риболов или още няколко разрешителни за работа в Израел. Не вярвахме в това, защото знаехме, че само на няколко километра от домовете ни съществува цяло общество, изградено върху убеждението, че евреите са жестоки окупатори, безсърдечни колонизатори, които са откраднали земите им, и че евреите нямат никакво право да държат каквато и да е част от тази територия. И ако убеждението е такова, когато се появи възможност, става не само допустимо, но и задължително да се причинява на евреите всичко, което човек може да си представи, и дори невъобразими неща.
Знаехме, че този проблем изисква фундаментално преосмисляне, че няма лесни или бързи решения. Знаехме, че няма да се разреши сам и че ако Израел не инвестира сериозни усилия – и ресурси – в справянето с него, следващият 7 октомври ще дойде много скоро.
Невинаги сме мислили така.
И двамата тръгнахме от израелската левица. Ейнат беше член на Кнесета от Лейбъристката партия и работеше заедно с Шимон Перес и Йоси Бейлин. Ади беше старши журналист и редактор в „Аарец“. Споделяхме основно предположение – може да се нарече хипотеза, – че арабите, живеещи отвъд Зелената линия, палестинците, са сходни в основата си с израелците.
Подобно на ционисткото движение вярвахме, че те не търсят нито повече, нито по-малко от правото да живеят живота си и да определят политическата си съдба в част от територията между реката и морето. Първата интифада, която представи палестинците като Давид, изправен срещу израелския Голиат, се вписваше добре в нашата парадигма: палестинците се бореха срещу окупацията на Западния бряг и Газа. Вярвахме, че щом израелското правителство им позволи да създадат държава в тези райони, ще последва мир.
През 90-те години на миналия век, когато за пръв път имахме право да гласуваме, и двамата гласувахме за партии, които обещаваха да донесат мир. Бяхме във възторг, когато Ицхак Рабин беше избран. Споразуменията от Осло и мирното споразумение с Йордания затвърдиха убеждението ни, че мирът е постижим и че готовността на Израел да признае правото на самоопределение на палестинците ще го доближи. Няколко години по-късно подкрепихме Ехуд Барак и неговата решителност да постигне споразумение за окончателния статут на палестинците. Споделяхме усещането за „нова зора“. Дори провалът на срещата на върха в Кемп Дейвид не разклати решимостта ни. Подкрепихме оттеглянето на Ариел Шарон от Газа и Северна Самария и усилията на Ехуд Олмерт да постигне мирно споразумение с Махмуд Абас, наследника на Ясер Арафат. И все пак фактът, че палестинците многократно не успяваха да се възползват от тези възможности, за да започнат да изграждат държава на Западния бряг и в Газа, пося семена на съмнение в съзнанието ни.
В края на краищата, народ, който иска държава, казва „да“. Ето колко просто е.
Предполагахме, че палестинците, подобно на ционистите, ще кажат „да“. Планът на ООН за разделяне от ноември 1947 г., който евреите приеха и дори празнуваха, изискваше от ционизма огромни жертви. Той призоваваше ционистите да се откажат от самия Сион – Йерусалим – и Юдея, региона, дал името на еврейския народ. Той също така потвърди пробива в първоначалните граници на мандата, като откъсна източния бряг на река Йордан, за да създаде Кралство Йордания. Планът предлагаше на ционисткото движение само половината от Подмандатна Палестина – предимно пустиня. И въпреки това ционистите казаха „да“, защото в решителния момент това, което искаха повече от всичко друго, беше държава. Няма Сион, няма Юдея, само половината земя – и то пустиня, – но има суверенитет, независимост и свобода. Това беше важното. И така, когато палестинците не казаха „да“ – нито през 1947 г., нито през
2000 г., дори не през 2008 г., – какво ни говори това за техните същински желания?
Вълната от самоубийствени бомбени атентати между 2000 и 2004 г. – в автобуси, кафенета и по градските улици – превърна този въпрос във вик: какво искат палестинците?
По това време подобно на много израелци ние се чудехме дали нашата основополагаща хипотеза – същата, споделяна не само от израелския лагер за мир, но
и от така наречената международна общност, особено на Запад, – все още може да издържи проверката на реалността.
Ако хипотезата се сриваше – идеята, че единственото, което стои между израелците и мира, е разделянето на земята и създаването на палестинска държава, – тогава какво беше алтернативното обяснение за корените на конфликта? Ако тази тъй широко приета хипотеза просто не издържаше пред лицето на фактите, каква алтернативна хипотеза подкрепяха доказателствата?
Започнахме да формираме нова хипотеза по време на поредица от срещи с палестинци, на които всеки от нас присъстваше поотделно. Бяхме известни като „умерени израелци“, търсещи мир фигури отляво, и като такива бяхме поканени да се срещнем с нашите палестински колеги – „умерени палестинци“. Това бяха членове на палестинския елит – завършили водещи западни университети, владеещи свободно английски език, мнозина от тях свързани с Палестинския отдел за подкрепа на преговорите. Тези срещи, както и много други, бяха организирани от западни обединения, които предполагаха, че подобни срещи между израелци и палестинци ще допринесат за каузата за мир. Но бързо открихме, че начинът, по който нашите палестински колеги разбираха конфликта, е много различен от начина, по който ние дълго време го разбирахме.
Например на няколко срещи, на които Ейнат е присъствала, тези така наречени умерени палестинци твърдят, че еврейският народ изобщо не е народ, а просто религия. И религиите, твърдят те, нямат право на държава или на самоопределение. Казано ѝ бе също, че връзката между еврейския народ и Земята на Израел е „плод на фантазията, история, измислена единствено с цел кражба на арабска земя“. Ейнат е убедена атеистка и все пак е наясно, че това твърдение е очевидно невярно. Идеята как хиляди години история, текстове, ритуали, култура и религиозна идентичност са били изфабрикувани, така че в края на ХIX век малка група евреи да могат да откраднат земя, с която нямат връзка – тази идея е абсурдна.
Не е нужно човек да е евреин и със сигурност не е нужно да вярва в Бог, за да признае, че връзката между еврейския народ и Земята на Израел е една от най-силните и трайни връзки между народ и земя в цялата човешка история и култура.
След тези срещи Ейнат се завърна у дома с тревожното осъзнаване, че има нещо дълбоко погрешно в презумпциите, с които е израснала. Ако това бяха умерените сред палестинците, тогава може би конфликтът беше по-дълбок, отколкото тя си мислеше. Тя осъзна, че макар нейната собствена умереност да се корени във вярването как и двата народа имат равно право на самоопределение и суверенитет в родината си, „умерените“ палестинци, които срещна, не отвърнаха със същото. Те не признаха равното право на еврейския народ на самоопределение в земята си. Те дори не признаха, че Израел е родината на еврейския народ. Нека перифразирам думите на бившия премиер Менахем Бегин: палестинците признаха мощта на Израел, но не и правото му. А това означаваше, че в деня, в който Израел изгуби мощ, правото му на съществуване ще изчезне заедно с нея.
Тази равносметка накара Ейнат да търси палестински партньори, готови да формулират визия за мир, основана на взаимно признаване – такава, която да утвърждава равните права както на еврейския, така и на палестинския арабски народ на национално самоопределение в съответните им родини.
