Нощта на оракула

ПОЛ ОСТЪР
НОЩТА НА ОРАКУЛА

Бях си наумил да се отбия да закуся в едно от кварталните заведения, но банкнотата от двайсет долара, която бях пъхнал в портфейла си сутринта на излизане, се беше смалила до три парчета по един долар и нищожно количество дребни – не стигаха дори за специалитета от 2.99 долара, като се сметне таксата и бакшиша. Ако не беше пазарският плик, щях да продължа да се разхождам, но май нямаше смисъл да мъкна това нещо с мен из квартала, а и времето точно тогава се развали (финият дъждец от сутринта се беше превърнал в силен порой), затова отворих чадъра си и реших да се прибера.
Беше събота и преди да напусна апартамента оставих жена си в леглото.  Грейс беше на редовна работа от девет до пет и единствейният й шанс да се наспи бяха съботата и неделята, когато можеше да си позволи лукса да става без задължителния будилник. Не исках да я събуждам, затова излязох на пръсти, като й оставих бележка на кухненската маса. Сега видях, че върху нея бяха прибавени няколко изречения: «Сидни, надявам се, че разходката ти е минала приятно. Излизам да свърша туй-онуй. Няма да се бавя. Ще се видим отново у дома. С любов: Г.»
Влязох в кабинета си, който се намираше в края на вестибюла и разопаковах покупките. Не беше много по-голям от килер – колкото да побере писалище, стол, малка библиотечка с тесни лавици, - но иначе вършеше добра работа за нуждите ми, които никога не са били по-различни от това да седя на стола си и да изписвам листове хартия с думи. След излизането си от болница на няколко пъти бях влизал вътре, но чак в тази съботна сутрин през септември – предпочитам да я наричам “въпросната сутрин” – за пръв път се престраших да седна на стола. И сега, докато настанявах жалкия си омаломощен задник върху твърдата дървена седалка, се почувствах като човек, който се е завърнал от дълго и мъчително пътуване, като злочест пътешественик, който е дошъл да дири полагащото му се място в света. Подейства ми добре, хубаво ми стана да бъда отново тук и веднага след щастието, което ме обля едновременно със сядането зад писалището, реших да отбележа случая като напиша нещо в синята тетрадка.
Сложих нов пълнител в автоматичната си писалка, отворих тетрадката на първа страница и погледнах горния ред. Нямах представа как да започна. Целта на упражнението беше не толкова да напиша нещо по-специално, колкото да докажа на себе си, че у мен все още го има подтикът да пиша – което означаваше, че няма значение какво ще напиша, стига да успея да напиша нещо. Каквото и да е, всичко би свършило работа, всяко изречение би било добро, но въпреки това нямах желание да “открия” нова си тетрадка с някоя глупост, затова изчаках и известно време останах загледан в квадратчетата върху страницата, в редичките от бледосини линии, които разчертаваха белотата и я превръщаха в поле от малки, еднакви кутийки, и докато мислите ми се лутаха навътре-навънка в тези бледо очертани ограждения, изведнъж си спомних един разговор с приятеля ми Джон Траус отпреди няколко седмици. Когато се виждахме, двамата рядко говорехме за книги, но през онзи ден Джон подхвърли, че препрочита някои от романистите, от които се е възхищавал на младини, бил любопитен да види дали и сега творчеството им ще му бъде толкова интересно, искал да разбере дали преценките, които бил направил на двайсет години ще са валидни и днес – след като са минали повече от трийсет години оттогава. Изчел десетина, после станали двайсетина, не забравил нито един от Фокнър и Фицджералд до Достоевски и Флобер, но онова, което най-отчетливо се загнезди в ума ми – и за което се сетих сега, докато седях зад писалището си с отворената пред мен синя тетрадка – беше едно негово малко лирическо отклонение, в което спомена за анекдота в една от книгите на Дашиъл Хамет. “Някъде в него има цял роман – беше ми казал Джон. – Твърде стар съм, за да започвам тепърва да го разработвам, но за хлапак като теб това може да се окаже летящ старт, стига да успееш да го превърнеш в нещо стойностно. Основата е страхотна. Трябва ти само добре измислена история.”