Легационен секретар

ЖИРО-МАНЖЕН
ЛЕГАЦИОНЕН СЕКРЕТАР

Забавна нотка внася кавалкадата от журналисти – бъдещи военни кореспонденти, – които припряно пристигат с “Ориент-Експрес” от Лондон, Париж, Берлин, Виена и Рим. Те идват в Славо с гръм и трясък... точно в момента, когато запасняците предават оръжието и се прибират по домовете си.
Четири големи френски вестника са изпратили свои представители. Познавах ги от времето, когато бях в Ке д’Орсе, и ги посрещам възможно най-радушно в легацията.
Разочарованието им е голямо. Всички мислят като Верньой, че Славония е направила непростима грешка, като не е обявила незабавно война.
– За чий... сме тук, дявол да го вземе? – възкликва редакторът на парижкия орган на консерваторите.
– Ами ... за да се опитаме да правим нещо, драги колега – отговаря кореспондентът на вестника на радикал-социалистите.
Забелязал съм още в Ке дОрсе нещо много забавно: един редактор никога не поддържа дълбоко в себе си мнението на вестника си. Инстинктивно той минава на страната на опозицията и това личи по езика и обноските му.
Единственият от тези четирима мускетари на перото, който напомня известния типаж – изтъркан поради това, че е класически – на публициста бохем и бонвиван, е представителят на вестника, предпочитан от “здравомислещите” хора и по-специално от херцогините със златни очила и посивели къдрици, също толкова класически и изтъркани.
Независимо дали са консерватори или социалисти, всички тези странстващи рицари желаят да получат аудиенция от царя.
– За какво ви е?
– За да поискаме от Негово Величество мирни изявления, след като всичко се прави заради мира – казва единият гневно.
– За да ги препишем! – признава другият.
Всеки от тях ме привиква настрани и ме предупреждава, че царят несъмнено е свободен да не го приеме, но че ако впоследствие благоволи да направи изключение за колегата му, то това ще предизвика ужасна кампания в... Поставете последователно името на всеки от четирите вестника: думите им всъщност са абсолютно еднакви.

Хрумна ми идея, която не се боя да нарека остроумна. Никога – дори и за да получи “добри отзиви” в печата – царят няма да се съгласи да заяви четири пъти миролюбивите си намерения. Би предпочел да обяви война на Турция! Но може би ще се съгласи вестникарският квартет да му представи колективно почитанията си. Това няма да попречи на въпросните вестници да публикуват дълги кореспонденции от “специалните си пратеници” с различна, но винаги “сензационна” нотка.
Тази сутрин поканих господа журналистите на обяд в клуба. Много се забавлявах и ако зависеше само от мене, щях да ги задържа още няколко дни. За жалост те вече бяха интервюирали няколкото славонски политици, чието мнение се цени, и бяха получили нареждане да си заминат. Двама отиват на кратка обиколка в Македония; третият ще търси в Абисиния точни сведения за здравето на Менелик. Четвъртият ще се отправи чак в Китай, за да преследва неуловимия Де Там.
Няма съмнение, че след всичко, което са видели, чули и дори измислили, разговорът с тези хора е забавен. Дължа им увлекателни разкази за войната в Манджурия и за руската революция, чиито фази внимателно са проследили преди няколко години. И макар че вътрешната политика на Франция не е в техния ресор, те единодушно прогнозират, че до три месеца чичо ми ще състави следващия кабинет.
Тази вечер Трипон и съпругата му дават вечеря “в чест на френската преса”. Тава комично уточнение е нарочно изписано на поканата, която получих и приех – държейки да “почета” още веднъж “френската преса”.
Елегантният радикал-социалист веднага спечели одобрението на г-жа Трипон и на Марго.
– Никога не бих повярвала – довери ми домакинята, – че този господин е журналист!
Реших да си направя лоша шега и обясних, че става дума за “младеж от много добро семейство”, неженен и извънредно богат. И тъй като е луд по пътешествията, той любителски се занимава с писане на репортажи.
Ефектът от това разкритие беше мълниеносен и набеденият милионер бе подложен на скандално ухажване. По едно време, докато той разговаряше с мен, Марго, лениво отпусната във фотьойла в поза, която подчертаваше красотата на дръзкото й деколте, го повика отначало тихо, а после с висок и гальовен тон:
– Нали виждате, че не мога без вас?
– Господи, колко невъзпитано е това момиче! – прошушна ми измисленият богаташ, преди да отиде при нея.
Малко по-късно, докато се сбогувах заедно с останалите журналисти, Марго и майка й пожелаха да задържат интересния човек на перото под предлог, че искат да го разпитат за последното му пътуване в Кавказ.
Отегчен, той потърси някакво извинение и най-накрая го намери:
– Тази вечер трябва да пиша на жена си, която ще се разтревожи, ако няма новини от мен.
– Как! Нима сте женен? – не можа да се въздържи г-жа Трипон.
– Да, госпожо, женен и с деца!
Г-жа Трипон ми хвърля яростен поглед, но аз се преструвам, че съм изненадан.
– Бяха ми казали, господине – намесих се аз, – че сте ерген, много заможен и че се занимавате с журналистика като любител.
Той се разсмива и после тъжно добавя.
– Повярвайте ми, ако бях богат, нямаше да съм тук, а щях да си стоя при семейството...