Роман с кокаин
Емигрантски роман от 1934 г., чието авторство е установено след повече от 60 години, едва в края на ХХ век. Дотогава упорито се смята, че „Роман с кокаин“ е написан от Набоков и М. Агеев е един от многото му псевдоними. Действително сюжетът, образите, стилът, езикът го родеят с Набоковите шедьоври, но философията на романа и емоционалното напрежение го доближават до гения на Достоевски.
Махало с амплитуда от благородството на духа до яростта на звяра - това е човешкият живот според Вадим Маслеников, главният герой, но в своя живот дори той самият не открива нищо благородно. Презира майка си и се срамува от нейната старост и бедност; заразява със срамна болест нежната Зиночка; цинично прахосва жалките спестявания на старата бавачка за възлюбената си Соня, пред която дори не успява да се докаже като любовник; пристрастява се към кокаина и в халюцинации и наяве два пъти изживява ужасната смърт на майка си. А накрая, когато има последен шанс да бъде спасен, го предава единственият човек, на когото някога е помогнал с безкористна и чиста всеотдайност.
Марк Леви
Марк Леви е популярен френски писател, роден през 1961 г. в Бийанкур. На осемнайсет години постъпва в организацията на Червения кръст и едновременно следва в Париж стопанско управление и информатика. Още като второкурсник създава първата си компания. През 1984 г. заминава за САЩ, където участва в създаването на две фирми за компютърна графика, а по-късно ръководи студио за обработка на компютърни изображения. През 1991 г. се връща във Франция и става един от основателите на компания, занимаваща се с архитектура и вътрешен дизайн.
След което рязко сменя посоката и се отдава на писане. Още първият му роман „Ами ако това беше истина “ (2000), го прави известен. Книгата е екранизирана през 2005 г, преведена е на около четирийсет езика и е издадена в трийсет и пет страни. След този голям успех писателят се установява в Лондон, а по-късно - в Ню Йорк. Следват още 15 романа, всяка година по един, десетина от които преведени в България.
Освен първият му роман на български език са излезли още книгите „Къде си”, „Седем дни за цяла вечност“, „Следващият път“, „Да Ви видя отново“, „Децата на свободата“, „Всички онези неща, които не сме си казали“, „Първата нощ”, „Първият ден”.
През 2007 г. Марк Леви гостува на Панаира на книгата в София.
Още книги от автора
Това се случи през нощта
М. АГЕЕВ
РОМАН С КОКАИН
Веднъж в началото на октомври, аз, Вадим Маслеников (тогава почти на шестнайсет години), като тръгнах рано сутринта за училище, забравих приготвения и оставен от майка ми в трапезарията още снощи плик с парите, които трябваше да внеса за първото полугодие. Спомних си за него чак в трамвая, когато от ускоряващото се движение райето на акациите и решетките на булевардната ограда се сля в общ порой и окачената на раменете ми тежест все по-силно започна да притиска гърба ми към никелираната тръба. Забравеният плик обаче никак не ме разтревожи. Можех да внеса парите и утре, а вкъщи нямаше кой да ги открадне: освен майка ми у нас живееше като прислужничка старата ми бавачка Степанида, която бе прекарала в дома ни над двайсет години и единствената й слабост, да не кажа дори страст, бяха неспирните й звънливи като люпене на слънчогледови семки шушукания, с които поради липса на събеседници тя влизаше в безкрайни разговори и дори заяждания със самата себе си и от време на време се прекъсваше с шумни възклицания от рода на "е, не!" или "я стига!", или "ще ти се!" В гимназията пък съвсем забравих за плика. Този ден като почти никога не бях си научил, наложи се да наваксвам отчасти през междучасията, а отчасти дори и в час, и това трескаво състояние на напрегната съсредоточеност, в което бързо се запомня всичко (но и със същата бързина на другия ден се забравя), допринесе допълнително от ума ми да отпадне всичко ненужно. И когато започна голямото междучасие, през което поради сухото и слънчево време, макар и студено, ни пускаха в двора, и на долната площадка на стълбите видях майка си, чак тогава се сетих за плика и че сигурно тя се е притеснила и го е донесла в училище. Майка ми беше застанала отстрани с проскубаното си кожено палтенце, със смешния си капишон, изпод който виснеха побелелите й коси (беше вече на петдесет и седем години по онова време), и с очевидно вълнение, което някак още повече подчертаваше жалката й външност, безпомощно се взираше в пробягващото покрай нея ученическо гъмжило, а някои от гимназистите се озъртаха към нея със смях и нещо си подмятаха. Като я наближих, понечих набързо да я подмина, но тя ме видя, веднага грейна в добросърдечна, но не весела усмивка, и ме повика - и аз, макар да изпитах ужасен срам от момчетата, се спрях пред нея.
- Вадичка, моето момче – със старчески приглушен глас подхвана тя, протегнала плика, и с възжълтата си ръчица докосна копчетата на шинела ми, - забрави парите, моето момче, викам си, как ли ще се смутиш, затова ти ги донесох.
И като го каза, ме погледна като жалка просякиня, но от ярост за причиненото ми опозоряване аз с омерзение й пошепнах, че не ми се слушат блудкави сантименталности и като се е втурнала да ми носи парите, да върви самата тя да ги внесе. Майка ми стоеше покорно и ме изслуша мълчаливо, свела виновно и скръбно старите си нежни очи – а аз прелетях надолу по опустялото вече стълбище, отворих тежката врата, която шумно всмука въздух, и се озърнах да я погледна, но не от някакво чувство на жал към нея, а само от страх да не вземе точно тук да се разреве по най-неуместен начин. Майка ми беше останала като истукан на горната площадка и печално склонила уродливата си глава, гледаше подир мен. Забеляза, че я погледнах, и ми махна с ръката с плика, все едно сме на гарата, и този жест, толкова младежки и бодър, само още повече издаде колко е стара, дрипава и жалка.
В двора ме заобиколиха неколцина от другарите ми и единият ме попита какво е това плашило в женски вид, с което току-що говорих – и аз с весел кикот отговорих, че е гувернантката, изпаднала в мизерия, че е дошла с препоръчителните си писма, и който иска, ще го запозная, може да пофлиртува с нея. Като издърдорих всичко това, не толкова от своите думи, колкото от последвалия бурен смях, който бяха предизвикали, усетих, че това беше прекалено дори за моята уста и не биваше да го казвам. И когато, след като плати, майка ми излезе и си тръгна по асфалтираната алея към портала, без да поглежда никого, прегърбена, сякаш да стане още по-незабележима, потропвайки възможно най-бързо с разкривените си токчета – аз почувствах как болезнено се свива сърцето ми за нея.
Тази болка, която така ме жестоко ме парна в първия момент, премина доста скоро, и то така, че ясно усетих как оттичането й и съответно пълното ми възстановяване се случи сякаш на два етапа: когато се прибрах от гимназията, влязох в антрето и минах по тесния коридор на бедното ни жилище, изпълнен с кухненски миризми, за да вляза в стаята си, тази болка, макар вече да не ме болеше, все още някак ми напомняше как ме бе заболяло преди малко повече от час; и после, когато отидох в трапезарията, седнах на масата и срещу мене седна майка ми и наля супа в чиниите, не само не усещах вече болката, а дори не си представях, че някога съм я усещал.
М. АГЕЕВ
РОМАН С КОКАИН
Веднъж в началото на октомври, аз, Вадим Маслеников (тогава почти на шестнайсет години), като тръгнах рано сутринта за училище, забравих приготвения и оставен от майка ми в трапезарията още снощи плик с парите, които трябваше да внеса за първото полугодие. Спомних си за него чак в трамвая, когато от ускоряващото се движение райето на акациите и решетките на булевардната ограда се сля в общ порой и окачената на раменете ми тежест все по-силно започна да притиска гърба ми към никелираната тръба. Забравеният плик обаче никак не ме разтревожи. Можех да внеса парите и утре, а вкъщи нямаше кой да ги открадне: освен майка ми у нас живееше като прислужничка старата ми бавачка Степанида, която бе прекарала в дома ни над двайсет години и единствената й слабост, да не кажа дори страст, бяха неспирните й звънливи като люпене на слънчогледови семки шушукания, с които поради липса на събеседници тя влизаше в безкрайни разговори и дори заяждания със самата себе си и от време на време се прекъсваше с шумни възклицания от рода на "е, не!" или "я стига!", или "ще ти се!" В гимназията пък съвсем забравих за плика. Този ден като почти никога не бях си научил, наложи се да наваксвам отчасти през междучасията, а отчасти дори и в час, и това трескаво състояние на напрегната съсредоточеност, в което бързо се запомня всичко (но и със същата бързина на другия ден се забравя), допринесе допълнително от ума ми да отпадне всичко ненужно. И когато започна голямото междучасие, през което поради сухото и слънчево време, макар и студено, ни пускаха в двора, и на долната площадка на стълбите видях майка си, чак тогава се сетих за плика и че сигурно тя се е притеснила и го е донесла в училище. Майка ми беше застанала отстрани с проскубаното си кожено палтенце, със смешния си капишон, изпод който виснеха побелелите й коси (беше вече на петдесет и седем години по онова време), и с очевидно вълнение, което някак още повече подчертаваше жалката й външност, безпомощно се взираше в пробягващото покрай нея ученическо гъмжило, а някои от гимназистите се озъртаха към нея със смях и нещо си подмятаха. Като я наближих, понечих набързо да я подмина, но тя ме видя, веднага грейна в добросърдечна, но не весела усмивка, и ме повика - и аз, макар да изпитах ужасен срам от момчетата, се спрях пред нея.
- Вадичка, моето момче – със старчески приглушен глас подхвана тя, протегнала плика, и с възжълтата си ръчица докосна копчетата на шинела ми, - забрави парите, моето момче, викам си, как ли ще се смутиш, затова ти ги донесох.
И като го каза, ме погледна като жалка просякиня, но от ярост за причиненото ми опозоряване аз с омерзение й пошепнах, че не ми се слушат блудкави сантименталности и като се е втурнала да ми носи парите, да върви самата тя да ги внесе. Майка ми стоеше покорно и ме изслуша мълчаливо, свела виновно и скръбно старите си нежни очи – а аз прелетях надолу по опустялото вече стълбище, отворих тежката врата, която шумно всмука въздух, и се озърнах да я погледна, но не от някакво чувство на жал към нея, а само от страх да не вземе точно тук да се разреве по най-неуместен начин. Майка ми беше останала като истукан на горната площадка и печално склонила уродливата си глава, гледаше подир мен. Забеляза, че я погледнах, и ми махна с ръката с плика, все едно сме на гарата, и този жест, толкова младежки и бодър, само още повече издаде колко е стара, дрипава и жалка.
В двора ме заобиколиха неколцина от другарите ми и единият ме попита какво е това плашило в женски вид, с което току-що говорих – и аз с весел кикот отговорих, че е гувернантката, изпаднала в мизерия, че е дошла с препоръчителните си писма, и който иска, ще го запозная, може да пофлиртува с нея. Като издърдорих всичко това, не толкова от своите думи, колкото от последвалия бурен смях, който бяха предизвикали, усетих, че това беше прекалено дори за моята уста и не биваше да го казвам. И когато, след като плати, майка ми излезе и си тръгна по асфалтираната алея към портала, без да поглежда никого, прегърбена, сякаш да стане още по-незабележима, потропвайки възможно най-бързо с разкривените си токчета – аз почувствах как болезнено се свива сърцето ми за нея.
Тази болка, която така ме жестоко ме парна в първия момент, премина доста скоро, и то така, че ясно усетих как оттичането й и съответно пълното ми възстановяване се случи сякаш на два етапа: когато се прибрах от гимназията, влязох в антрето и минах по тесния коридор на бедното ни жилище, изпълнен с кухненски миризми, за да вляза в стаята си, тази болка, макар вече да не ме болеше, все още някак ми напомняше как ме бе заболяло преди малко повече от час; и после, когато отидох в трапезарията, седнах на масата и срещу мене седна майка ми и наля супа в чиниите, не само не усещах вече болката, а дори не си представях, че някога съм я усещал.
