Кървави книги, том 6

Клайв Баркър - „Кървави книги“, том 6

Онова, което се случи после – когато илюзионистът, хипнотизирал седящия в клетката тигър, дръпна въженцето с пискюл накрая и изсипа върху главата на животното дузина мечове – се превърна в обект на разгорещени спорове първо в бара на театъра, а след края на представлението на Суон – на тротоара на Петдесет и първа улица. Някои твърдяха, че са успели да забележат как подът се разтваря настрани и за онези части от секундата, когато погледите на публиката са приковани в бързото падане на мечовете, тигърът е бил изведен бързо, а мястото му зад лакираната решетка е било заето от жената в червена рокля. Други бяха също толкова убедени, че в клетката изобщо не е имало животно, а всичко е било просто проекция и в момента, в който скритият механизъм е издигнал жената в червено, проекторът е бил изключен; и всичко това, разбира се, е направено толкова бързо, че да остане незабелязано от всички, с изключение на наблюдателните скептици с бързи реакция. Ами мечовете? Същността на номера, който за няколко секунди бе превърнал летящата стомана в розови листчета, тепърва щеше да подклажда нови спорове. Предлагаха се всевъзможни обяснения, от най-прозаични до най-сложни, и почти всеки от излизащите от театъра имаше собствена теория. Споровете не приключиха и на тротоара, разгорещените дебати се пренесоха в апартаментите и ресторантите на Ню Йорк.
Очевидно илюзиите на Суон предлагаха на зрителите двойно удоволствие. Веднъж от самия номер – онзи спиращ дъха момент, когато усещането за невъзможност престава да витае във въздуха или поне е останало само някакво напрежение. И втори път – от споровете за това как е бил направен номерът, след като моментът вече е отминал и логиката отново се е възцарила.
– Как го правите, господин Суон? – умираше от нетърпение да разбере Барбара Бърнстийн.
– С магия – отвърна Суон.
Беше я поканил зад кулисите, за да огледа клетката на тигъра за следи от някакви специални приспособления в конструкцията; не беше открила никакви. Барбара бе огледала внимателно и мечовете: остриетата им бяха смъртоносно наточени. А розовите листчета бяха нежни и ароматни. И въпреки това тя рече настоятелно:
– Да, но всъщност…  – Жената се наклони към него. – На мен можете да кажете – рече тя. – Обещавам, че няма да обеля дума пред никого.
Вместо отговор, по лицето на Суон се разля бавна усмивка.
– О, разбирам… – рече тя. – Сега ще ми кажете, че сте дали някаква клетва.
– Точно така – отвърна Суон.
– И ви е забранено да издавате тайните на занаята.
– Целта е да ви доставя удоволствие – каза той. – Нима се провалих?
– О, не! – отвърна тя без миг колебание. – Всички говорят за представлението. Вие сте сензацията на Ню Йорк.
– Не – възрази той.
– Наистина – настоя жената. – Познавам хора, които са готови на всичко, за да попаднат на ваше представление. А лична среща с вас зад кулисите… за това всички ще ми завиждат.
– Радвам се – рече той и докосна лицето ѝ.
Тя очевидно бе очаквала подобна реакция от негова страна. Още нещо, с което да се хвали: съблазняването ѝ от мъжа, наричан от критиката Магът на Манхатън.
– Бих искал да правя любов с вас – прошепна ѝ той.
– Тук?
– Не  – отвърна мъжът.  – Някъде, където тигрите няма да ни чуват.
Барбара се разсмя. Предпочиташе любовници поне с двайсетина години по-млади от Суон – както правилно бе отбелязал някой, илюзионистът изглеждаше като човек, който жалее сам себе си, но докосването му обещаваше усещания, които нито едно момче не би могло да ѝ предложи. Харесваше ѝ острият дъх на разложение, скрит под маската на безупречен джентълмен. Суон беше опасен човек. Ако сега му откажеше, втори такъв в живота ѝ нямаше да се появи.
– Можем да отидем в хотел – предложи тя.
– Хотелът е добра идея – съгласи се той.
В очите ѝ проблесна съмнение. – А съпругата ви? – попита тя. – Може да ни видят. Суон я хвана за ръката. – Да станем невидими тогава. – Сериозно говоря.
– Аз също – отвърна твърдо той. – Повярвайте ми, да видиш не означава да повярваш. Това е крайъгълният камък на моята професия. – Барбара не изглеждаше особено убедена.  – Ако някой ни разпознае  – каза ѝ Суон, – ще успея да го убедя, че му се привижда.
Тя му се усмихна и той я целуна. Барбара отвърна на целувката му с жар.
– Възхитително  – рече той, когато устните им се разделиха. – Да тръгваме ли, преди тигрите да са започнали да сплетничат?
Той я поведе през сцената. Чистачите още не се бяха заели с работата си и дървеният под беше посипан с розови пъпки. Някои бяха смачкани, други не. Суон пусна ръката ѝ и тръгна към мястото, където лежаха цветята.
Очарована, Барбара гледаше как той се навежда, за да вдигне една роза от земята, но преди да успее да се изправи, вниманието ѝ бе привлечено от нещо във въздуха. Тя вдигна поглед и видя устремилото се надолу сребристо острие. Понечи да го предупреди, но мечът беше по-бърз от езика ѝ. В последния момент той като че ли усети опасността, в която се намираше, и се огледа, стиснал цветето в ръка, и в този миг острието се вряза в гърба му. Инерцията вкара меча до дръжката в тялото му. От гърдите му бликна кръв и се разля по пода. Без да издаде нито звук, Суон падна напред и от удара в сцената две трети от острието излязоха от тялото му.
Барбара едва не изкрещя, но вниманието ѝ бе привлечено от звук зад гърба ѝ, където в безпорядък бе натрупан реквизитът на илюзиониста: глухо ръмжене, което несъмнено беше тигърско. Тя застина. Вероятно има някакви указания за това как може с поглед да се спре избягал от клетката тигър, но родената и отрасла в Манхатън Барбара не беше запозната с тях.
– Суон? – извика тя с надеждата, че случилото се е някакъв странен фокус, изпълнен лично в нейна чест. – Суон, моля ви, станете.
Но илюзионистът лежеше, без да помръдва, на мястото, където беше паднал, а под него се разливаше тъмна локва.
– Ако това е някаква шега – избухна Барбара, – то въобще не е смешна!
Без да дочака отговор, тя се опита да промени тактиката:
– Суон, миличък, хайде стига, да тръгваме, моля ви.
От тъмнината зад гърба ѝ отново се разнесе ръмжене. Изобщо не ѝ се искаше да се обръща и да търси източника му, но още по-малко ѝ се искаше животното да скочи върху нея изотзад.
Барбара се огледа внимателно. Зад кулисите цареше тъмнина. Разхвърляният реквизит ѝ пречеше да разбере точното местонахождение на звяра. Но все още можеше да го чуе: шума от стъпките му, ръмженето. Тя предпазливо започна да отстъпва към авансцената. Спуснатите завеси я скриваха от салона, но тя се надяваше, че ще успее да се шмугне под тях преди тигърът да се добере до нея.
Щом ръцете ѝ докоснаха тежкия плат, една от задкулисните сенки изгуби неяснотата си и звярът се появи. Не беше толкова красив, колкото си мислеше, докато го гледаше през решетката. Беше огромен, смъртоносно опасен и гладен. Барбара приклекна и посегна към завесата. Платът беше доста тежък и повдигането му се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, но все пак успя да се напъха до половината под него, преди да усети, опряла глава и ръце върху пода, тупането на лапите на приближаващия се тигър. Миг по-късно почувства парещия му дъх върху голия си гръб и изпищя, когато ноктите му се забиха в тялото ѝ и я издърпаха далеч от безопасността към горещата му паст.
Но тя все още отказваше да се предаде. Риташе го, късаше с шепи козината му и обсипа муцуната му с удари. Но пред мощта му всяка съпротива беше безполезна; Барбара отчаяно се опитваше, но не успя нито за секунда да забави звяра. С един небрежен удар на лапата той разпори тялото ѝ. За нейно щастие след тази първа рана тя изгуби всякакви усещания за реалност и в главата ѝ се появиха абсурдни фантазии. Струваше ѝ се, че отнякъде се чуват аплодисменти и одобрителни викове на публика, и че на мястото на кръвта, която със сигурност бликаше от тялото ѝ, изригваха фонтани искряща светлина. Изобщо не усещаше раздиращата болка в нервните окончания. Дори когато животното разкъса тялото ѝ на три или четири парчета, главата ѝ продължаваше да лежи извита настрани на ръба на сцената и да гледа как тялото ѝ е разкъсвано и поглъщано…