Портрет в сепия

Исабел Алиенде - „Портрет в сепия“

Появила съм се на бял свят в един есенен вторник на 1880 г. в Сан Франсиско, под стряхата на баба ми и дядо ми по майчина линия. Докато в тази дървена, подобна на лабиринт къща майка ми се задъхвала с издут корем, с храбро сърце и в отчаяно усилие утробата ѝ да ми проправи път да изляза, навън кипял необузданият живот на Китайския квартал с натрапчивия аромат на екзотични ястия, оглушителния порой от гръмогласна разнородна реч и неизчерпаемия рояк от хора, които чевръсто се суетят напред-назад. Родила съм се рано сутринта, но в Китайския квартал часовниците не се подчиняват на никакви правила и по това време отваря пазарът, гъмжи от коли, разтоварващи стока, и звучи тъжният вой на кучетата в клетки, които очакват да минат под ножа на готвача. Доста късно в живота си научих подробностите около моето раждане, но можеше и да е по-зле, ако това изобщо не се бе случило и тези подробности бяха потънали завинаги в лъкатушещите пътеки на забравата. В семейството ми има толкова тайни, че вероятно няма да ми стигне времето да разбуля всички, тъй като истината е краткотрайна – проблясва за миг и изчезва като измита от дъждовен порой. Баба ми и дядо ми ме посрещнали развълнувани – въпреки че, ако трябва да се вярва на неколцина очевидци, като бебе аз съм изглеждала ужасно – и ме сложили на гърдите на майка ми, където съм постояла сгушена няколко минути – единствените, през които съм прекарала с нея. След това вуйчо Лъки ми духнал в лицето, за да ми предаде с дъха си своя късмет. Намерението му било великодушно, а методът – безпогрешен, тъй като поне през тези първи трийсет години от моето съществуване ми върви. Но нека не избързваме. Тази история е дълга и започва много преди моето раждане; необходимо е търпение, за да се разкаже, и още повече търпение, за да се изслуша. Ако пътьом изгубим нишката, няма да се отчайваме, с положителност след няколко страници отново ще я намерим. И понеже трябва да започнем от някаква дата, нека тя да бъде 1862 г. и да кажем наслуки, че историята води началото си от една необикновена вещ с невероятни размери.
Леглото на Паулина дел Валие било поръчано във Флоренция една година след коронацията на Виктор Емануил, когато в новото италианско кралство още отеквало ехото от снарядите на Гарибалди; то прекосило океана разглобено на борда на презокеански кораб от Генуа, после било разтоварено в Ню Йорк насред кървава стачка и накрая било прехвърлено на един от параходите на плавателната компания, собственост на дядо ми и баба ми по бащина линия Родригес де Санта Крус, които били чилийци, но живеели в Съединените щати. На капитан Джон Съмърс се паднала честта да получи сандъците, обозначени на италиански само с една дума: наяди. Този як английски моряк, от когото са останали само един избелял портрет и една кожена торба, износена от безбройните морски пътешествия и пълна с любопитни ръкописи, се оказа мой прадядо, както установих по-късно, когато миналото ми най-сетне започна да се изяснява след дълги години на загадъчност. Не познавам капитан Джон Съмърс, бащата на Елайза Съмърс, моята баба по майчина линия, но от него съм наследила известен вкус към странстване. Върху този морски вълк, обветрен със солта на моретата и поел в душата си хоризонта на безбрежната океанска шир, се стоварила задачата да пренесе флорентинското легло в трюмовете на кораба си чак до другия край на американския континент. Трябвало да се прокрадне през блокадата на янките и да избегне нападенията на конфедерационистите, да достигне най-южните части на Атлантическия океан, да прекоси коварните води на Магелановия проток, да навлезе в Тихия океан и след краткотрайни спирки в няколко южноамерикански пристанища да поеме курс към Северна Калифорния – древната земя на златото. Имал точни указания да отвори сандъците на доковете на Сан Франсиско и да надзирава корабния дърводелец, докато сглоби частите като в мозайка, внимавайки да не повреди резбата; сетне трябвало да нагласи дюшека и кувертюрата с рубинен цвят, да натовари необикновената вещ в конска талига и да я изпрати с бавен ход към центъра на града. Кочияшът бил инструктиран да направи две обиколки на Площада на Обединението и сетне още две, подрънквайки с камбанка под балкона на любовницата на дядо ми, и накрая да достави чудатата пратка на крайния адрес  – дома на Паулина дел Валие. Трябвало да осъществи този подвиг в разгара на Гражданската война, когато войските на янките и на Конфедерацията се избивали в южните райони на страната и на никого не му било до шеги и до камбанки. Джон Съмърс изпълнявал гореспоменатите нареждания и проклинал, защото, докато плавало, това легло се превърнало в символ на най-омразното нещо в неговия занаят: капризите на господарката му Паулина дел Валие. Щом видял леглото натоварено в колата, въздъхнал и решил, че това е последната поръчка, която изпълнява за нея; в продължение на дванайсет години бил работил под нейното командване и търпението му се било изчерпало. Леглото и до днес е невредимо – тежко и допотопно, от дърво, боядисано в пъстри цветове. Откъм главата седи величествено бог Нептун, заобиколен от разпенени вълни и подводни създания, изваяни в релефна дърворезба, а при краката се гонят в игра делфини и морски сирени. За няколко часа в Сан Франсиско половината град можал да оцени по достойнство това олимпийско легло, но възлюбената на дядо ми, на която бил посветен целият този спектакъл, се скрила, докато талигата минавала отново и отново с камбанен звън.

– Победата ми не продължи дълго – призна пред мен Паулина много години по-късно, когато аз настоях да я фотографирам и да разбера всички подробности около леглото. – Шегата се обърна срещу мен. Смятах, че ще се подиграват на Фелисиано, но се присмяха на мен. Прецених грешно хората. Кой би могъл да допусне такава наглост? В онези времена Сан Франсиско беше истински кошер от корумпирани политици, бандити и жени с непристойно поведение.
– Не им е харесало предизвикателството – подметнах аз.
– Не. Очаква се, че жените трябва да пазим доброто име на съпруга си, колкото и безсрамен да е той.
– Съпругът ви не е бил безсрамник – възразих.
– Не, но вършеше глупости. Във всеки случай не се разкайвам за прословутото легло, спах в него в продължение на четиресет години.
– Какво направи мъжът ви, като разбра, че е разкрит?
– Възмути се, че докато страната проливала кръв в Гражданската война, аз съм купувала мебели от потомците на Калигула. И, естествено, отрече всичко. Никой, дори и най-големият глупак, не признава, че е изневерил, ако ще и под юргана да го хванат.
– От личен опит ли го знаете?
– Де да беше така, Аурора! – възкликна Паулина дел Валие с недвусмислен копнеж в гласа.
На първата снимка, която ѝ направих, когато бях на тринайсет години, Паулина е в митологичното легло, облегната на възглавници от бродиран сатен, с дантелена нощница и половин кило накити по себе си. Такава я виждах много пъти и такава бих искала да я видя в смъртта ѝ, но тя пожела да легне в гроба с тъжните одежди на кармелитка и заръча в продължение на няколко години да се отслужват заупокойни молитви за душата ѝ. „Достатъчно скандализирах дотук, време е да преклоня глава“, бе обяснението, което даде, преди да потъне в ледената меланхолия на последните си дни. Пред наближаващия край тя изпита страх. Нареди да преместят леглото в мазето и да поставят на негово място дървен нар с рогозка от конска грива, където да издъхнела без лукс след толкова разточителство, та дано свети Петър задраска миналото и я заведе на нова страница в книгата на греховете. Страхът при все това не бе достатъчен, за да я накара да се раздели и с другите си материални блага, и до последния си дъх тя не изпусна юздите на своята финансова империя, вече доста орязана в онези времена. От нейната неустрашимост на младини бе останало много малко в края на живота ѝ; дори иронията ѝ я напускаше, но баба ми сама бе създала своята легенда и никаква рогозка от конска грива, нито облекло на кармелитка не можеха да я помрачат. Флорентинското легло, което тя си бе доставила удоволствието да разходи из главните улици на града, за да накаже мъжа си, бе един от миговете ѝ на тържество. По онова време семейството живеело в Сан Франсиско със сменено име  – Крос,  – тъй като няма американец, способен да произнесе звучното Родригес де Санта Крус и дел Валие, което е много жалко, защото това автентично фамилно име съхранява отколешен отглас от Инквизицията. Неотдавна се били преместили в квартала Ноб Хил, където издигнали ослепителна по размери и богатство къща, една от най-заможните в града, довела до лудост няколко архитекти съперници, които те наемали и освобождавали един след друг. Семейството не натрупало състоянието си по време на треската за злато от 1849  г., както твърдял Фелисиано, а благодарение на възхитителния предприемачески дух на неговата съпруга, на която хрумнало да пренасят пресни продукти от Чили до Калифорния върху ложе от антарктически лед. В онези смутни времена една праскова струвала една златна унция и баба ми съумяла да извлече изгода от обстоятелствата. Начинанието процъфтявало и скоро те станали събственици на флотилия от кораби, плаващи от Валпараисо до Сан Франсиско и обратно, които през първата година се връщали в Чили празни, но впоследствие започнали да пренасят калифорнийско брашно. Така разорили няколко чилийски земеделци, сред които и бащата на Паулина, страховития Агустин дел Валие, чието брашно червясало в складовете, тъй като не можело да конкурира финото бяло брашно на янките. От ярост черният му дроб също изгнил. В края на треската за злато хиляди авантюристи се завърнали по родните си места по-бедни, отколкото тръгнали, и изгубили здравето и душата си в преследване на една мечта. Но Паулина и Фелисиано натрупали състояние. Издигнали се до висшите кръгове на обществото в Сан Франсиско въпреки почти непреодолимата пречка, която представлявал испанският им акцент. „В Калифорния всички са новобогаташи без потекло, докато нашето родословно дърво тръгва още от Кръстоносните походи”, повтаряла Паулина в онези времена, преди още да се била признала за победена и да се била завърнала в Чили. Все пак благородническите титли и банковите сметки не били единственото нещо, което им отворило вратите, заслуга имал и дружелюбният нрав на Фелисиано, който се сприятелил с най-първите хора в града.