Този търпелив лабиринт от линии (Второ разширено издание)
...книгата е нещо повече от словесна структура или поредица от словесни структури; тя е и диалогът, който завързва със своя читател, и интонацията, която придава на гласа му, и изменчивите и трайни образи, които оставя в паметта му. Този диалог е безкраен...
Хорхе Луис Борхес
Един човек си поставя задачата да нарисува света. С течение на времето изпълва пространството с образи на земи, царства, планини, заливи, кораби, острови, риби, жилища, сечива, звезди, коне и хора. Малко преди смъртта си открива, че този търпелив лабиринт от линии чертае образа на лицето му.
Хорхе Луис Борхес
Хорхе Луис Борхес
Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.
Още книги от автора
Седем вечери
Възхвала на тъмнината
Хорхе Луис Борхес – „Този търпелив лабиринт от линии“
Избрано. Проза и стих.
ПРИТЧА ЗА СЕРВАНТЕС И ДОН КИХОТ
Отегчен от своята земя Испания, един стар кралски воин потърсил разтуха в необхватните пространства на Ариосто, в онази лунна долина, където е времето, пропилявано в сънищата, и в златния идол на Мохамед, задигнат от Монталбан.
Смеейки се добродушно на себе си, той измислил един наивен човек, който се побъркал от четене на небивалици и тръгнал да търси чудеса и подвизи в прозаични места, наречени Тобосо и Монтиел.
Победен от действителността, от Испания, Дон Кихот умрял в родното си село около 1614 година. Не живял дълго след него и Мигел де Сервантес.
И за двамата, сънуващия и сънувания, целият този сюжет се свеждал до противопоставянето на два свята – въображаемия свят на рицарските романи и делничния и обикновен свят на седемнадесети век.
Те дори не подозирали, че в края на краищата времето ще изглади това противоречие, не подозирали, че и Ла Манча, и Монтиел, и мършавият рицар ще станат за бъдните поколения толкова поетични, колкото пътешествията на Синдбад Мореплавателя или необхватните пространства на Ариосто.
Защото литературата започва от мита и свършва с мит.
Клиника „Девото“, януари 1955 г.
БОРХЕС И АЗ
Всичко се случва на другия, на Борхес. Аз се разхождам из Буенос Айрес и спирам, може би вече почти машинално, да погледам арката над някой вход и решетъчната му врата; за Борхес научавам от пресата и виждам името му в някой списък на преподаватели или в някой биографичен речник. Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от осемнадесети век, етимологическите изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън; другият споделя моите увлечения, но някак суетно и това ги превръща в актьорски пози. Би било пресилено да твърдя, че враждуваме; аз живея, аз продължавам да живея, за да може Борхес да измисля своята литература, и тази литература оправдава моето съществуване. На драго сърце признавам: той успя да напише някои силни страници, но тези страници няма да ме спасят, може би защото хубавото в тях не принадлежи нито на него, нито на другиго, а е част от езика и традицията. И така, аз съм осъден да изчезна безвъзвратно и само някоя частица от мен ще оцелее може би в другия. Малко по малко му отстъпвам всичко, макар че знам порочния му навик да изопачава и преувеличава. Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът – тигър. Аз съм обречен да остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в усърдните акорди на някоя китара. Преди години опитах да се освободя от него и смених митологията на предградието с игрите с времето и безкрайността, но сега и тези игри са на Борхес и аз трябва да измислям нови неща. Затова животът ми е бягство и всичко губя, и всичко принадлежи на забравата или на другия.
Не знам кой от двамата пише тази страница.
ЧИТАТЕЛ
Нека други се хвалят със страниците, които са написали;
аз се гордея с онези, които съм прочел.
Може да не съм бил филолог,
може да не съм изследвал времена и склонения, бавната
промяна на звуковете,
как д се превръща в т,
равенството между г и к,
но през всичките си години съм изпитвал
влечение към езика.
Нощите ми са изпълнени с Вергилий;
това, че научих и забравих латинския,
е притежание, защото забравата
е една от формите на паметта, тъмното ѝ подземие,
скритата обратна страна на монетата.
Когато в очите ми се изличиха
любимите измамни видения,
лица и страници,
реших да усвоя желязната реч,
която предците ми са използвали, за да възпяват
самоти и мечове,
и днес, през седем века,
от Крайната Туле
гласът ти достига до мен, Снори Стурлусон.
Пред книгата младежът си налага строга дисциплина,
за да добие строго знание;
на моите години всяко начинание е авантюра,
граничеща с нощта.
Няма да разгадая древните езици на Севера,
няма да заровя алчни ръце в златото на Сигурд;
предприетото дело е безпределно
и ще бъде мой спътник до края,
тайнствено като самата Вселена
и като мен – ученика.
Хорхе Луис Борхес – „Този търпелив лабиринт от линии“
Избрано. Проза и стих.
ПРИТЧА ЗА СЕРВАНТЕС И ДОН КИХОТ
Отегчен от своята земя Испания, един стар кралски воин потърсил разтуха в необхватните пространства на Ариосто, в онази лунна долина, където е времето, пропилявано в сънищата, и в златния идол на Мохамед, задигнат от Монталбан.
Смеейки се добродушно на себе си, той измислил един наивен човек, който се побъркал от четене на небивалици и тръгнал да търси чудеса и подвизи в прозаични места, наречени Тобосо и Монтиел.
Победен от действителността, от Испания, Дон Кихот умрял в родното си село около 1614 година. Не живял дълго след него и Мигел де Сервантес.
И за двамата, сънуващия и сънувания, целият този сюжет се свеждал до противопоставянето на два свята – въображаемия свят на рицарските романи и делничния и обикновен свят на седемнадесети век.
Те дори не подозирали, че в края на краищата времето ще изглади това противоречие, не подозирали, че и Ла Манча, и Монтиел, и мършавият рицар ще станат за бъдните поколения толкова поетични, колкото пътешествията на Синдбад Мореплавателя или необхватните пространства на Ариосто.
Защото литературата започва от мита и свършва с мит.
Клиника „Девото“, януари 1955 г.
БОРХЕС И АЗ
Всичко се случва на другия, на Борхес. Аз се разхождам из Буенос Айрес и спирам, може би вече почти машинално, да погледам арката над някой вход и решетъчната му врата; за Борхес научавам от пресата и виждам името му в някой списък на преподаватели или в някой биографичен речник. Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от осемнадесети век, етимологическите изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън; другият споделя моите увлечения, но някак суетно и това ги превръща в актьорски пози. Би било пресилено да твърдя, че враждуваме; аз живея, аз продължавам да живея, за да може Борхес да измисля своята литература, и тази литература оправдава моето съществуване. На драго сърце признавам: той успя да напише някои силни страници, но тези страници няма да ме спасят, може би защото хубавото в тях не принадлежи нито на него, нито на другиго, а е част от езика и традицията. И така, аз съм осъден да изчезна безвъзвратно и само някоя частица от мен ще оцелее може би в другия. Малко по малко му отстъпвам всичко, макар че знам порочния му навик да изопачава и преувеличава. Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да постоянства в своето съществуване; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът – тигър. Аз съм обречен да остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в усърдните акорди на някоя китара. Преди години опитах да се освободя от него и смених митологията на предградието с игрите с времето и безкрайността, но сега и тези игри са на Борхес и аз трябва да измислям нови неща. Затова животът ми е бягство и всичко губя, и всичко принадлежи на забравата или на другия.
Не знам кой от двамата пише тази страница.
ЧИТАТЕЛ
Нека други се хвалят със страниците, които са написали;
аз се гордея с онези, които съм прочел.
Може да не съм бил филолог,
може да не съм изследвал времена и склонения, бавната
промяна на звуковете,
как д се превръща в т,
равенството между г и к,
но през всичките си години съм изпитвал
влечение към езика.
Нощите ми са изпълнени с Вергилий;
това, че научих и забравих латинския,
е притежание, защото забравата
е една от формите на паметта, тъмното ѝ подземие,
скритата обратна страна на монетата.
Когато в очите ми се изличиха
любимите измамни видения,
лица и страници,
реших да усвоя желязната реч,
която предците ми са използвали, за да възпяват
самоти и мечове,
и днес, през седем века,
от Крайната Туле
гласът ти достига до мен, Снори Стурлусон.
Пред книгата младежът си налага строга дисциплина,
за да добие строго знание;
на моите години всяко начинание е авантюра,
граничеща с нощта.
Няма да разгадая древните езици на Севера,
няма да заровя алчни ръце в златото на Сигурд;
предприетото дело е безпределно
и ще бъде мой спътник до края,
тайнствено като самата Вселена
и като мен – ученика.
