Нефритена война

Фонда Лий - „Нефритена война“

Из ПЪРВА ГЛАВА

Чакащ рай

Да се ограби гроб на Зелена кост беше безумие. Само някой, на когото не му пука за собствения му живот, би го обмислил, но ако някой беше от този тип, то тази нощ бе перфектният момент. Хладните сухи дни на късната зима все още не бяха отстъпили на непрестанния пролетен дъжд и ниските облаци скриваха издигащата се луна над върховете на дърветата във Вдовичия парк. Улиците на Джанлун бяха нетипично тихи; от уважение, хората зарязваха обичайните си дейности и оставаха у дома, като окачваха церемониални, упътващи духа лампи на прозорците си, за да почетат кончината на Каул Сенингтун – национален военен герой, патриарх на клана Без връх, Факела на Кекон. Тъй че, макар Беро и Мъдт да бяха взели предпазната мярка да не носят осветление, нямаше кой да забележи пристигането им на гробищата.

Гробищният уредник, Нуно, ги посрещна на портата пет минути преди официалното затваряне.

– Дръж – тикна той в ръцете на Беро черна торба за смет. – Побързайте. Нощната охрана идва след половин час.

Тримата бяха сами, но Нуно шепнеше припряно. Очите му в сбръчканите от слънцето кухини на лицето шареха боязливо из сенките на храстите и надгробните плочи. Крадците бяха най-долната измет на Кекон, а грабителите на гробове – по-долни и от това. Куршум в тила и сметката за разхода, пратена на роднините им – това беше законното наказание, което можеха да получат на заранта, ако ги хванеха.

Беро взе от Нуно найлоновата торба. Клекна до каменната стена и измъкна две сини ризи и шапки, с извезано на тях логото на гробище „Чакащ рай“. Двамата с Мъдт навлякоха набързо ризите и поставиха шапките на главите си. Нуно пъргаво ги поведе по лъкатушеща хълмиста пътека към един от най-големите, най-забележителни мемориали на терена. Пред извисяващия се монумент от зелен мрамор бе изкопан нов парцел. На другия ден Каул Сенингтун щеше да бъде положен за вечен покой до своя внук, Каул Ланшинван, бивш Стълб на Без връх, убит и погребан преди шестнайсет месеца. Шестнайсет месеца! Отчайваща вечност за Беро, в която да крои схеми и да чака за нефрита си.

Нуно лично бе изкопал парцела този следобед; до гроба все още отдъхваше трактор със задна кофа. Беро застана на ръба на спретнатата правоъгълна дупка в земята. Лек полъх раздвижи разровената трева в краката му и вдигна тежката миризма на влажна пръст. По гръбнака му пробяга тръпка на възбуда. Точно това му беше трябвало през цялото време: някой друг да му свърши повечето работа. Първия път, когато двамата с Мъдт се бяха промъкнали в гробището с лопати, бяха прекъснати от група други младоци, които залитаха пияни и се плашеха едни други; втория път бе завалял проливен дъжд и едва бяха изкопали трапчинка в клисавата пръст, преди за малко да ги сгащи охраната. След това Беро реши, че трябва да са по-хитри; трябваше да измислят по-добър план и да изчакат подходящото време за действие.

За изненада на Беро Мъдт пръв се наведе и скочи в празния гроб. Момчето погледна нагоре с блесналите му като на пор очи и избърса ръце. Беро смъкна сака, който носеше на рамо, и извади инструментите, които му трябваха. Подаде ги на Мъдт долу и го последва, подметките на обувките му тупнаха на прясно оголената пръст. Двамата младоци се спогледаха за секунда, възхитени от собствената си заговорническа дързост. След това нападнаха заедно стената на ямата с лопати, ровейки като къртици към съседния ковчег.

Нуно остана да пази до трактора, дъвчеше късче бетелов орех, все едно си почива от тежката работа с копаенето на гроба. Не беше обичайно за него да вади задната кофа. Повечето кеконци биваха кремирани и погребвани в колумбарии или се заравяха в малки парцели, изкопани ръчно. От съображения за пространство дори богати фамилии като Каул, които можеха да си позволят пълни парцели, бяха погребвани само с една стъпка разстояние между ковчезите, тъй че скоро лопатата на Беро удари твърда повърхност в стената от пръст. Потисна победоносен вик и удвои усилията си. Разсипа се пръст, зацапа потните му ръце и когато спря, за да избърше чело, тя остави кални дири по лицето му. Беро не изпита никаква умора, само възбуда и почти непоносимо очакване. Със сигурност беше, защото полагащият му се по право нефрит вече бе толкова близо, зовеше го от ковчега на мъжа, когото беше убил.

– Каул Лан беше Стълбът на клана Без връх – каза Мъдт с приглушен, но изпълнен с нетърпение глас, заговорил за първи път, откакто бяха пристигнали. Мъдт беше само на петнайсет, с три години по-млад от Беро и ръцете му бяха мършави; изнемогваше в работата и тясното му лице се зачерви в сумрака. – Би трябвало да е имал повече нефрит от когото и да било, нали? Повече от братята Майк даже. – Очите му светнаха с отмъстителен блясък. Имаше си свои причини да иска нефрита.

– Можеш да заложиш на това, кеке – отвърна Беро, без да отклонява вниманието си.

В шепота на Мъдт се прокрадна тревожна нотка.

– Как можем да сме сигурни, че нефритът изобщо е тук?

Освен когато бъдеше взет от враг в битка, нефритът на Зелена кост се наследяваше от семейството му. Воини често биваха погребвани с някаква церемониална част от зеленото им, но ковчегът на Каул можеше и да съдържа само няколко скъпоценни камъчета или съвсем нищо. При силната културна и религиозна дамга срещу кражба от покойника и смъртното наказание, което носеше това, усилието и рискът при грабеж на гроб рядко си струваха, дори и за най-обзетите от нефритената треска престъпници.

Беро не отвърна на Мъдт. Не можеше да предложи никакво уверение, освен че когато го обземеше определено чувство, винаги се вслушваше в него. Сега това чувство беше там и сякаш съдбата му се усмихваше. Капризните вълни на съдбата подмятаха хората насам и натам, но Беро смяташе, че на него му обръщаха специално внимание, че ги яхаше по-високо от повечето хора. Ах, в живота си бе срещал доста лош късмет още от минутата, в която го бяха измъкнали разреван от утробата на кратко живялата му майка, но пък ето, жив беше, докато много други, които познаваше, не бяха… и вече беше близо до нефрита.