Блог
„Сляпата армия“ като метафора за духовното оцеляване
Достена Лаверн за романа на Давид Тоскана
Давид Тоскана е сред най-значимите и международно признати съвременни мексикански романисти – автор, чието творчество се отличава със способността да преминава отвъд културни и исторически граници и да превръща локалното в универсален литературен език.
Роден през 1961 г. в Монтерей, Мексико, той завършва индустриално и системно инженерство и започва да пише едва след като навършва 30-ата си годишнина – решение, което сам често описва с иронично недоумение. Повече от три десетилетия по-късно литературата се утвърждава като негова дълбока вътрешна необходимост и форма на съществуване.
Автор на повече от десет романа, Тоскана е член на Съюза на писателите на Мексико и носител на редица престижни литературни отличия. Сред тях се открояват Наградата „Хавиер Виляурутия“ (2017) за романа „Олегарой“ (Olegaroy), Наградата за роман „Марио Варгас Льоса“ (2023) за „Тежестта да живееш на земята“ (El peso de vivir en la tierra), както и Наградата за високи постижения в литературата „Хосе Емилио Пачеко“ (2024), присъдена му от Автономния университет на Юкатан. Негови текстове редовно се публикуват в авторитетни културни издания като „Лабиринт“ и „Свободно слово“, а част от романите му са адаптирани за театралната сцена. Книгите му са преведени на множество езици, включително арабски, и се отличават с характерна смес от историческо въображение, ирония и философска дълбочина. В тях Тоскана често изследва границата между реалност и фикция, като поставя под въпрос самите механизми на паметта и историята.
Особено значимо място в неговото творчество заема най-новият му роман „Сляпата армия“, завършен по време на престоя му в София през октомври 2025 г. Книгата бързо привлича международно внимание и е отличена с престижната награда „Алфагуара“, утвърждавайки още веднъж мястото на Тоскана сред водещите гласове на съвременната латиноамериканска литература.
Творчеството на Давид Тоскана съчетава интелектуална игра и емоционална дълбочина, като превръща литературата в пространство, където историята, въображението и човешката съдба се срещат и взаимно преосмислят.
Романът „Сляпата армия“
Романът започва там, където завършва трилогията на Димитър Талев – със смъртта на цар Самуил. От този момент нататък повествованието се разгръща като верига от анекдотични, но дълбоко човешки истории за завръщането на ослепените български войници и за техните усилия да се впишат отново в живота. Сред тях са дърводелец, който се опитва да извае образа на мъртвата си дъщеря; кукловод, който обикаля селата със своя спектакъл; ковашки чирак, решил да изкове меча на архангел михаил; хлебар, който вече не вижда хляба си; момче, което става плашило; мъж, превърнат в роб, който бута мелничния камък като библейския Самсон; свинар, който след удар в главата започва да се държи като прасе сред свои; човек, обсебен от числата, който започва да брои по-добре, след като ослепява; двама братя – единият сляп, другият едноок – които изработват пергаменти; писар, решен да напише историята на петнадесетте хиляди слепци.
Между тези разкази постепенно се вплита и хрониката на ослепяването, както и мъчителното завръщане у дома, което се превръща в митарство на бъдещи светци. Когато настъпва зимата, Гаврил Радомир издава абсурден, но стратегически мотивиран указ – в България се забранява слепотата, за да не се разкрие слабостта на държавата пред вражеските сили. Слепците започват да се преструват, че виждат: някои стават читатели, други стражи, трети жонгльори. Един еврейски занаятчия започва да изработва и продава керамични очи. Царският лекар експериментира с присаждане на свински очи.
През пролетта всички слепи са мобилизирани в армия, защото Василий II ще нахлуе отново. В битката при Ключ сляпата армия напада нощем и побеждава византийците. „В онази нощ – казва разказвачът – не бяхме толкова слепи, колкото невидими.“
Завръщането в Охрид този път е тържествено, но не всички се връщат. Финалът е изграден от историите на онези, които са оцелели, и на онези, които са останали завинаги в нощта.
Романът не е исторически в строгия смисъл. Той носи вкуса на древна легенда, изтъкана от истории за невъзможното възможно, които официалната летопис никога няма да разкаже: „…защото историците говорят за велики неща, които интересуват малцина. За сметка на това не говорят за деня, в който слепите нагазихме като деца в морето, нито за онова далечно утро, в което гарваните ровиха в очниците ни; историците нямат представа кой е бил Игорон или неговата принцеса, нито знаят за онези очи със слънце и луна; не им е известно, че едно момче се е измъквало от гнева на баща си, като е казвало, че има сини очи, не подозират как се играе на „бо“, не познават музиката, която се прави със скелети, не споменават майстор Зосим, защото нямат документи, които да доказват неговото съществуване, пропускат Москон, защото няма свидетелства, че по онова време в България е живял евреин, зачеркват Бромо прасето като легенда, твърдят, че никой човек не може да лети с крила на гарван, смятат за неуместно да говорят за пантелеймон, изтриват Премелд от летописите, защото къде са тези мъртви кукли и къде е Теотокос?
Затова пък ще споменат онова, което всички знаят. Че три месеца по-късно Гаврил Радомир е бил убит от братовчед си. Че самият Василий си е купил тази смърт. Че преди да минат три години, българската империя е престанала да съществува. Че всички наши царе почиват в гробовете си.“
За поетиката и стила на Давид Тоскана
Важно е да се подчертае, че Давид Тоскана не е демистификатор. Напротив – той създава нов тип герои, които не разрушават мита, а го пренаписват. Това са ангели от глина, камъни, които са повярвали, че могат да летят, и затова се превръщат в птици. Неговите персонажи не са иронични конструкции, а наивно-величествени създания, родени от вярата, че въображението има онтологична сила и граничи с чудото. Парадоксът и иронията присъстват, но не в постмодерен, дистанциран смисъл. Те не правят дисекция, а очовечават трагичното, превръщайки страданието в поезия. Както сюрреализмът, така и фрагментарността, често приписвана на постмодернизма, при Тоскана са органично породени, а не формално приложени.
Точно тук се открива дълбокото сродство между латиноамериканската и балканската литературна традиция: и двете работят с наивистичност, с легенда, с магически реализъм, който не е стилова поза, а форма на духовно оцеляване. В „Сляпата армия“ жертвите се превръщат в герои не чрез героизация, а чрез вътрешно озарение. Това е литература, която не гледа с очите на властта, а със слепия поглед на онзи, който вижда отвъд.
„Сляпата армия“ в контекста на литературния свят на Давид Тоскана
„Сляпата армия“ е размишление върху видимото и невидимото, върху силата на словото да създава зрение там, където очите отсъстват – и в този смисъл е и дълбок поклон пред самата литература. Книгата заема особено място в творчеството на Давид Тоскана, тъй като едновременно концентрира основните му теми и ги радикализира в епически мащаб. Ако по-ранните му романи често изграждат затворени, маргинални или гротескно-реалистични пространства, тук същата поетика е изведена на сцената на историята, без да губи интимния си, човешки фокус.
В романи като „Последният читател“ (El ultimo lector) и „Траур за Мигел Прунеда“ (Duelo por Miguel Pruneda) централна фигура е самотникът – читателят, обсебеният, човекът, който живее в периферията на социалното. Там Тоскана изследва литературата като убежище, като форма на вътрешно съпротивление срещу баналността и насилието на света. В „Сляпата армия“ тази фигура се умножава: вече не един, а хиляди персонажи споделят една и съща маргиналност. Слепотата тук е колективна съдба, а не индивидуално отклонение, което превръща романа от интимна притча в общностен мит. В „Олегарой“ и „Градът, който дяволът отнесе“ (La ciudad que el diablo se llevó) Тоскана изгражда абсурдни, почти карнавални ситуации, в които логиката на света е обърната, но не разрушена. Подобно на тях, „Сляпата армия“ работи с парадокс: забрана на слепотата, армия от незрящи, победа чрез невидимост. Разликата е, че тук абсурдът е исторически мотивиран, а не чисто гротесков. Той не разсмива, а поражда тиха, трагична ирония, близка до народната легенда.
Романът „Тежестта да живееш на земята“ е ключов за разбирането на стила на Тоскана, защото в него героите носят бремето на телесното и екзистенциалното като нещо почти метафизично. В „Сляпата армия“ това бреме се превръща в липса – липса на зрение, липса на ориентация, липса на бъдеще. Но както и в по-ранния роман, именно телесното ограничение ражда въображението като компенсаторна сила. Характерна за Тоскана е и епизодичната структура, изградена от кратки, почти автономни истории. Тази техника, използвана в различна степен в повечето му романи, в „Сляпата армия“ достига пълна зрялост. Всеки слепец е отделен разказ, но всички заедно образуват колективен организъм – литературен еквивалент на хор или иконостас. Тук фрагментът не е постмодерна разруха, а форма на епос, съставен от човешки гласове.
Сравнен с други негови книги, „Сляпата армия“ е може би най-ясно изразеният роман за литературата като акт на проглеждане. Ако в „последният читател“ четенето спасява отделния човек, тук разказването спасява паметта на цял народ. Писарят, който иска да опише историята на петнадесетте хиляди слепи, е пряко отражение на самия автор – фигура, която съществува и в други романи на Тоскана, но никога с такава етична и историческа тежест. В този смисъл „Сляпата армия“ не е отклонение от останалото творчество на Давид Тоскана, а негов синтез: роман, в който интимното и епическото, наивното и трагичното, иронията и вярата се срещат в една поетика на видимото чрез невидимото. Това е книга, в която Тоскана не променя гласа си, а го разширява до хор – и именно затова тя звучи толкова близко до балканската историческа и митологична чувствителност.
„Сляпата армия“ като метафора за духовното оцеляване на българския народ
Сюжетът за сляпата армия, която побеждава, надхвърля конкретния исторически епизод и се превръща в мощна метафора за съдбата на един народ, чиято история е белязана от загуби, поражения и дълги периоди на подчинение, но който оцелява не въпреки, а чрез своята уязвимост. В тази перспектива романът на Давид Тоскана резонира дълбоко с българския исторически и културен опит.
Българският народ, подобно на слепите войници, често е изправян пред исторически ситуации, в които видимите ресурси на властта липсват – политическа независимост, военна мощ, институционална приемственост. и въпреки това той съхранява невидими форми на съпротива: езика, паметта, обичаите, разказите, песните, способността да превръща всекидневието в митология и чудо. Слепотата в романа не е просто физическа липса, а състояние, в което доминиращите норми губят властта си. Тя отменя погледа на завоевателя, който измерва, класифицира и подчинява.
Победата на сляпата армия е възможна именно защото тя действа извън логиката на имперската рационалност. Тя не следва светлината на реда и дисциплината, а се движи в тъмното – в интуицията, слуха, паметта, колективния и природен ритъм. По същия начин българското културно оцеляване често се случва извън центровете на властта, в периферията на империи, в онова, което великите сили подценяват като незначително или „примитивно“.
Тук магичното ежедневно съществуване не е бягство от реалността, а форма на адаптация, ангелски полет на глината. Ирационалност, чрез която един народ преживява колониално и полуколониално подчинение, без да се разтвори в културния модел на господаря. Това не е открита революция, а тиха, продължителна трансгресия – живот „между нормите“, отвъд канона на победителите.
В този контекст „Сляпата армия“ може да се прочете като алегория на народ, който не отговаря на изискванията за историческа „норма“, но именно затова остава жив. Победата на „сляпата армия“ не е окончателно надмощие, а доказателство, че съществуват други режими на смисъл, други начини на виждане и на съществуване. Българската история, със своята трагичност и прекъснатост, се оказва паралелна на логиката на романа: не история на триумфа, а история на устойчивостта във вярата, не тази на официалната религия, а онази, дълбоко вплетена в самата тъкан на човешкото съществуване.
Автор: Достена Лаверн